Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2018 12:00 - #976 Психологически анализ на чувството за вина
Автор: kunchev Категория: Други   
Прочетен: 2673 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 20.10.2018 14:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 


                                  #976  Психологически анализ на чувството за вина

 

От позиция на психологията понятието „чувство за вина” (ЧВ) е индивидуална, устойчива личностна характеристика. В общ план обаче, чувството за вина е променлива категория, защото това чувство се формира от социума – в процеса на формиране на личността и най-силно се повлиява от социалните норми и правила, които е установило обществото. Ако нормите са определили една постъпка като противоречаща им, като самата личност е приела тези норми и по правило се придържа към тях, а е извършила постъпка, нарушаваща ги, то много естествено е, че ще се формира чувство за вина.

Чувството за вина е емоционална личностна черта и в този смисъл винаги се съпровожда с преживявания. Те са насочени или към другите (чрез прояви на алтруизъм) или към себе си (чрез прояви на егоизъм или конформизъм). Тези реакции на личността представляват последици от наличието на ЧВ и са опит за самозащита на индивида.

Самото възникване на ЧВ е „защитен механизъм”. То е симптом, сигнал  за настъпил дисбаланс в когнитивната сфера на личността.

 ЧВ произтича, зависи и се създава от  характеристиките на „Аз-концепцията” на личността. На нея то дължи своята устойчивост. 

ЧВ най-добре се тества в областта на социалните отношения – социалните интеракции (общуването с другите) са неговата проекция.

Има два ареала в генезиса на ЧВ – личностен (индиректен) и социален (директен). В зависимост от нивото на адекватност и балансираност между тях, индивидът изпитва по-големи или по-малки нива на ЧВ.

Личностният (индивидуалния) ареал се свързва с базисните потребности на личността: виталните фиксирани потребности (това са най-нисшите потребности, свързани с съществуването на индивида и неговото оцеляване), а социалният ареал кореспондира със социалните потребности (потребността да принадлежиш към групата, да бъдеш оценяван положително, да имаш правото да оценяваш, потребността да се сравняваш с групата).

ЧВ може да възникне и извън социалните интеракции, т.е. в самата личност. Например дори една мисъл, представа, фантазен образ за нещо, което е в разрез с „Аз-концепцията” може да се превърнат в генератор на ЧВ.

Като вътрешно-емоционален компонент ЧВ винаги продуцира състояния на вътрешно напрежение, повишена тревожност, дискомфорт, т.е. води до личностен проблем. В подобно състояние личността винаги се стреми да балансира между своите потребности, идеи, идеали, мотиви, ценности, мироглед – всички те наречени личностна насоченост и външния фактор – социалните норми и правила.  За тази цел индивидът включва самозащитни оправдателни механизми. При това, в колкото по-голямо противоречие и нарушение е деянието (мисълта) със социалните норми, толкова по-устойчиви, по-активни и енергизирани са прилаганите механизми. От тук произтича устойчивостта и стереотипността на онзи престъпен или асоциален поведенчески модел, който не допуска наличието на ЧВ. Например престъпникът (извършителят на изнасилване, грабеж, измама, кражба и пр.) не изпитва ЧВ от деянието си.

От тук следва, че ЧВ е изключително важна диагностична характеристика на личността, която дава знания за нивото на социализираност на индивида, т.е. за нивото на социалната му адаптация. Тя детерминира уменията и способностите му да се самонаблюдава и самоанализира (интроспектира) и го сигнализира за корекция на поведението. Именно ЧВ стои в основата на конформизма, на просоциалното поведение и детерминира стил за общуване наречен сътрудничество.

Тази корекция се извършва чрез емоционален сигнал за настъпило вътрешно противоречие между постъпката и съвестта на личността (Свръх-Аз-а).

Когато говорим за ЧВ, трябва да е ясно, че нивото му (диагностицира се чрез нивото на тревожност, дискомфорт, вътрешно напрежение и пр.) се обуславя и от базисните личностни черти от висш порядък, които са устойчиви личностни характеристики, предавани по биологичен път (генетично) – касае се за дименсията „екстравесия-интроверсия”, емоционална лабилност – емоционална стабилност и психотизъм.

С други думи, ЧВ не бива да се определя само като детерминирано от социума, колкото и универсални и общовалидни да са социалните норми към всички членове на едно общество.

Психологически изследвания например сочат, че екстравертите като цяло (в частност емоционално-лабилните екстраверти), за разлика от интровертите проявяват  много по-високи стойност на ЧВ. Това чувство за тях има много по-голям експанзивен заряд, като се преживява по-силно.  Те са много по-склонни да търсят опрощение, да се самообвиняват, да насочват либидонозната енергия към себе си. Именно това са хората, които се самоизмъчват, те са много по-сензитивни и по-лабилни. Същевременно те са и по-гъвкави и по-лесно се справят чрез промяна на поведението. Те по-лесно и по-безболезнено са склонни да проявят корекция в експресивното си поведение, като потърсят извинение, т.е. като извършат тази корекция.  Същевременно те инкасират и в по-голяма степен личностни дефицити, проявявайки алтруизъм, т.е. личностно самоотричане в полза на другите – заплащат цена.  Този феномен се обяснява от Карл Юнг с факта, че екстровертите са ориентирани към обекта на своите мисли и действия, като го превръщат в заслепяващ стимул, за разлика от интровертния тип, който е ориентиран към себе си и към субективната си оценка. Този извод се потвърждава и от „теорията за полето” на Курт Левин, който определя екстровертите като много по-рефлексивни от интровертите.

При това, колкото по-социализирана е една личност, (т.е. потребността за съгласуваност с нормите на общността и взаимодействието с тази общност е изведена в ценност) и колкото по-висока е емоционалната й интелигентност, толкова по-силно ЧВ преживява.

Психотизмът (свързва се с нивото на импулсивност, агресивност, егоизъм, индивидуализъм, нарцизъм) като базова личностна черта е определен от Ханс Айзенк и проявата му също определя силата на ЧВ и склонността на личността към прилагане на самозащити. Релацията е следната – на лице е линейна връзка, като при по-високи стойности на психотизъм (разбирай асоциалност) се регистрират по-ниски нива на ЧВ.

ЧВ има корелация и с нивото на самооценка на личността (самооценката е съставен елемент на Аз-концепцията). Ако личността бележи дисбаланс в самооценката си (обърнете внимание – дисбаланс, а не висока или ниска самооценка) това означава, че тази личност има проблем със самоидентификацията си. Идентификацията на един индивид се формира в социума, като се започне от ранното детство и се стигне до финала на нейната социализация (около 17-22 години) т.е. оформянето й като личност. Идентификацията най-просто казано е процес на самоопределяне на индивида към социума, на вписването му в социалните взаимоотношение по начин, който да го адаптира, т.е. да преживява така, че да не изпитва ЧВ. Идентификацията се извършва първоначално в рамките на семейството, а впоследствие и от външни влияния (училище, приятелски кръг, референтна група, значими други и пр.). В този процес индивидът придобива и усвоява поведенчески модели за позитивна и успешна адаптация.  Ако индивидът е усвоил деформирани и малко на брой поведенчески модели или някои от тези модели силно са го повлияли (например семейството) той е с по-незначими възможности за гъвкавост и промяна. Ето защо в общуването си човек прилага онези поведенчески модели (схващания, оценки и себеоценки, критерии и пр.), които е възприел в процеса на социализация. Ако те са ограничени и неадекватни, във всички случаи ще генерират и неадекватности в поведението, изразяващи се като неуспехи. Това обаче не означава, че личността ще изпитва по-силно чувство за вина – напротив. При наличието на неадаптивни модели, чувството за вина е туширано поради липсата на лакмус за проверка  на това поведение, т.е. не бива да се очаква при тези личности въобще да е възникнало ЧВ. В такива случаи личността не е в състояние да се справи сама, т.е. тя установява, диагностира неуспехите си в социалните контакти, но неспособността й за справяне я поставят в „порочен кръг”. Това се дължи на деформациите в перцептирането (възприемането и оценяването) на външните обекти и стимули, на повишеният и егоизъм, индивидуализъм, мнителност и нарцизъм.  Тя (личността) просто не разполага с инструментариум (забележете – става дума за критериите на съвестта, на морала, на човечността, а не за закон и административно-правните норми), поради това не изпитва вина или прехвърля вината на другите, само и само за да се отърве от неприятното чувство.

Механизмът за търсене на вината в себе си или в другите е вид самозащитен механизъм. Той се проявява именно в резултат на вътрешното противоречие и борбата, развиваща се в „Аз”-а.

В сблъсъкът участват „Свръх-Аз”-ът (съвестта, нравствеността, моралът) и „то” (несъзнаваното), което се стреми да самозащити „Аз”-ът (съзнанието) или да удовлетвори определени екзистенциални потребности, които „Свръх-Аз”-ът иска да ограничи или не позволява тяхното удовлетворение.

Разгледан проблемът в рамките на социалните взаимоотношения, зад „то” се крият по правило инстинктите и екзистенциалните потребности. „То” винаги обича „Аз”-а с много по-голяма енергия от „Свръх-Аз”-а; „то” е много по-силно, по-разрушително и по-обладаващо „Аз”-а; „то” винаги се стреми да достави удоволствие на „Аз-а” и ако това не се случи, „то” е способно да саморазруши обекта на въжделенията си, т.е. самият „Аз”.

Другият персонаж  - „Свръх-Аз”-ът (нормите, съвестта, обществото, висшите ценности и пр.) осъществява контролираща функция, ограничава, тушират, въздържа, предпазва самия „Аз” и чрез него потискат енергията на „то”.  Всичко това „Свръх-Аз”-ът прави за да осигури адаптацията на личността сред другите.  Когато „Аз”-ът е неспособен да овладее импулсите на „то” и наруши общоприетото, т.е. когато угоди на парадоксалните желания или влечения на „то”, именно тогава започва конфликта, изразяващ се в ЧВ (на емоционално ниво чувството за вина се представя като преживяване на дискомфорт, самоунижение, накърняване; като болка, вътрешно напрежение, дифузна тревога и пр.). При това колкото по-силно е влиянието на „Свръх-Аз”-ът, т.е. на съвестта и моралът, толкова по-силни са и преживяванията.

 

Каква е връзката между съвършенство и  вина?

Когато говорим от позиция на психологията за съвършенството (не от позиция на философията, която обобщава всичко това в рамките на релацията „дух и воля”; философията не разглежда несъзнаваното), трябва да се изтъкне, че човек не може да избяга от корените си, т.е. от несъзнаваните си влечения, желания и инстинкти.  Следователно проявите на т. нар. „съвършенство” или универсалните поведенчески модели, превърнали се в исторически план в идеали, в ценности за хората, винаги имат два аспекта: първо, че те носят своята личностна и социална цена за личността, т.е. тя е заплатила за тях, придържайки се към постулатите на съвестта си и второ, че тези прояви имат различна значимост оценени през призмата на различни исторически епохи.

С други думи, „съвършенството” като морална категория, като съвкупност от лични качества и прояви, представлява субективно формиран и етикиран поведенчески модел, съответстващ на порядките и нормите на определено историческо време. Екзистенциална социална потребност на човекът са идеалите, те обединяват и процеса и целта в живота му.   Те се класират в най-високите етажи на йерархически построената пирамидална система от потребности на личността. Колкото по-значимо е тяхното влияние, толкова по-умело човек се справя и ги съблюдава.

В това отношение блестящ пример и с дълга история за етикиран поведенчески модел са постулатите на християнската религия. Този поведенчески модел е създаден от хората за да координира и регулира взаимоотношенията им в определени граници, с определени способи и форми. Ценността му се заключава в неговата хуманност, ето защо той е универсален и общоприет и до днес. (обърнете внимание – в полза на субективно определени правила (норми, морал, съвест), продукт на историческото време дори християнството е стигало до крайности, насочени срещу човека – справка – „инквизицията”), защото представлява едно умело съчетание между „то” и „Свръх-Аз”-а, гарантиращо както оцеляването на индивида, така и адаптирането му в общността.  Защото човекът поради биологичната си принадлежност към най-висша форма на живот може да живее, да се развива и да оцелее единствено в общност.

Най-съществената полза от ЧВ, изпитвано от една личност се заключава в умението й да го диагностицира чрез самонаблюдение (интроспекция), т.е. чрез преценка доколко поведението й съответства на общоприетото. Наличието на подобно чувство (със или без външна ответна експресия) е симптом, който ако не предизвика активизация на личностни самооправдателни защитни механизми, т.е. ако процеса (тревожност, дискомфорт)  не бъде изтласкан, отречен, рационализиран или по друг начин неутрализиран, предполага, че може да се очаква положителна промяна в поведението на личността. С други думи, личността има два пътя: първият е да модифицира ЧВ, да го неутрализира – типично за асоциалната личност и с това да възстанови вътрешния си комфорт и вторият – да прояви гъвкавост в поведението си, да извърши корекция и намери форми за адаптация, чрез която да изчисти емоционалното си вътрешно напрежение. Такава успешни форми са извинението, изкуплението, алтруизма, хуманизма, изповедта, прошката и пр. – всичките ориентирани към другите.

Сложността на психокорекцията и профилактиката обаче се заключава в това, доколко личността е рефлексивна на външни въздействия, доколко другите (нормите) са значим за нея, какви са нивата на  вътрешния или външния локус на контрола (Джулиан Ротър), доколко е способна на емпатия (емоционална интелигентност), на самоопознаване и какви са нивата на емоционални преживявания.

 

Кога човек търси вина в другите и кога в себе си?

Какви характеристики най-често имат тези два типа хора?

И тук всичко зависи първо – от йерархизацията на потребностите и ценностите и второ, от формите да се преодолее възникналото ЧВ.

Тези, които винаги търсят вината в другите (апропо – подобен стил на взаимоотношения се формира още в ранното детство и той предполага прояви на себичност, парадоксална воля (инат), неспособност за отстъпки, неадекватност в самооценката, агресивност, ниски нива на фрустрация, нисък праг на стрес и пр.)  са лица, които на индивидуално-личностно ниво могат да бъдат класифицирани като два типа.

а) Търсещи вината в другите, за които е характерно:

-неадекватно висока самооценка и нива на претенции;

-ниски нива на емпатийност;

-ниска рефлексивност (не се повлияват от мнението на другите);

-индивидуализъм, себичност, нарцизъм, мнителност, егоизъм;

-за тях личното субективно мнение е по-значимо от външния обект;

-емоционално устойчиви;

-ригидни и стереотипни;

-с ограничен брой, много устойчиви и фаворизирани поведенчески модели;

-вътрешен локус на контрола;

-неспособност за перцептивна гъвкавост и затруднения в адаптацията;

-по-голямата част от тах са интровертен, мисловен, рационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от наказания и санкции, от колкото от позитивна стимулация;

В чисто социален аспект тази категория отхвърля вината поради стремежът й да запази собствения си „Аз” неуязвим и ненакърним. Това се случва, защото те не могат да преживеят обезценяването и унижението си на емоционално ниво, и прилагат самозащитни механизми, прехвърляйки вината на другите (чрез механизма „отричане”) или обезценявайки постъпката си (чрез механизма „рационализация”). Проблемът при тях се свързва с дисбаланс в самооценката и нивото на претенции или със чувството за страх от санкции.

Този феномен е известен като „психически инфантилизъм” и се диагностицира чрез следните индикатори:

-ниско равнище на организираност на емоциите ;

-липса на способност за модулиране на емоционалните реакции (афекти, неотговарящи на стимула);

-силна изразеност на емоциите (интензивни емоции като сила) ;

-бедност на емоциите – редуциране и дефицит на висши чувства, липса на способност за съпреживяване, за милосърдие, за компромис, за отстъпка;

-наличие на т. нар. „детско поведение” – неумение да се отлага удовлетворяването на влеченията и потребностите, т.е.  всичко трябва да се случва тук и сега, безкомпромисно, без значение на приоритети.

-ненаситност на егоистичните си изисквания и потребности;

-неспособност за понасяне на отрицателни, силни и продължителни чувства в името на по-важни приоритетни цели (целите, задачите, насочеността на групата или обществото), т.е. те не приемат обстоятелството, че трябва или може да се чувстват зле, т.е. да приемат вината и поради това прилагат категорично бягство от проблема, прехвърляйки го на другите;

-в повечето случаи това са хора с нарушения на вътрешната си регулацията (емоционална и прецептивна), факт, който ги определя като „ситуативни хора”, т.е. лишени са от чувство за отговорност, фиксирани са и взимат решението за прехвърляне на вината от моментни стимули, без значение за бъдещето;

-за тях е много характерно т нар. „изопачаване на действителността” под влияние на чувствата си неспособност за справяне,

-отхвърлящите от себе си вината са непостоянни в социалните си оценки за другите, респ. за нормите т.е. имат амбивалентно отношение спрямо един и същ обект;

-те не са в състояние да поддържат дълговременни и съдържателни контакти поради себичността и егоцентизма си, които при тях са в хипертрофирали диапазони;

-в повечето случаи личности, които са имунизирани от ЧВ се отнасят към другите като с предмети, като към средство за постигане на определени техни цели – най-често те са материално ориентирани, т.е. насочени са към задоволяване на най-нисшите витално фиксирани потребности;

-тази категория прилага две тактики: нападение и защита, като и в двата случая ЧВ се екстраполира навън; те не познават компромиса, като стратегия за общуване;

-те не държат сметка за чувствата на другите, нещо повече, те прехвърлят вината на другия по един странен, инфантилен, безотговорен, лицемерен и оперантен (като детска игра) начин и форма;

 

б) Търсещи вината в себе си:

-подтиснати, с висока тревожност, емоционално лабилни;

-с ниска самооценка или чувство за непълноценност;

-висока степен на социализация и консерватизъм в прилагането на социалните норми;

-чувствителни и отворени към оценките на другите;

-ниски прагове на фрустрация и стрес;

-емпатийни – чувствени и ирационални типове;

-външен локус на контрола;

-подобен тип хора се повлияват по-съществено от позитивни стимули от колкото от санкции – последните водят до тотална деградация; те по-лесно се мотивират за положителна промяна;

-много емпатийни, съчувствени, милосърдни, отстъпчиви, състрадателни, обичливи;

-гъвкави, годни да прилагат различни поведенчески стратегии с цел да поемат вината върху себе си, когато цената са „значимите други”;

-отличават се със силно подчертана потребност да се самоутвърждават в групата и чрез групата;

-много са чувствителни на оценки, подлучвани от другите;

-лесно могат да бъдат мотивирани, но същевременно и лесно демотивирани;

-по-голямата част от тях са екстровертен, чувствен, ирационален тип – по типологията на Карл Юнг;

-от хора, имащи ЧВ произлизат добри организатори, неформални лидери, ръководители ориентирани повече към персонала и по-малко към задачите;

-във взаимоотношенията си с другите се стремят да са  обективни и открити, а към себе си са много интроспективни – понякога прекаляват във самофиксацията си;

-търсят непрекъснато различни форми за общуване (различни интереси), генерират периодично като приоритети голямо разнообразие, демонстрират в това отношение непоследователност и пъстрота, но запазват принадлежността си към вече установените си контакти – не са изменчиви;

 

Бяга ли единият от реалността и от отговорността или другият съди прекалено строго себе си?

Тук ще трябва да се повтарям, но накратко ще отбележа следното:

Всичко зависи от баланса в ценностите, а те са продукт на влиянието на обществото тогава, когато се е формирала личността.

Тук е и мястото да поставя акцент на баланса, че и едната и другата крайност са отклонения (при изследванията в психологията винаги се вземат като показатели крайните резултати по скалите, а не средните резултати, а такива винаги има). Ако се върви по средната линия на обобщение обаче няма да могат да бъдат диагностицирани подчертаните личностни особености. Затова се приемат крайностите, за да са по-релефно очертани и видими.

В заключение, психологическият анализ на „чувство за вина” извежда следните сензитивни диагностични индикатори, проявяващи се на индивидуално-личностно ниво:

-йерархизация и значимост на личностните потребности;

-усвоени, социални адекватни поведенчески модели;

-личностни особености, произтичащи от чертите от „висш” порядък – биологично и генетично детерминирани – те са обективни и много устойчиви;

-характер и съдържание на възприетите и наложени социални норми, етикети, правила на поведение за определен исторически период;

-социална среда на формиране на личността и обкръжение, в което личността реализира своите активности.

 

14.10.2018

С о ф и я

image




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kunchev
Категория: Други
Прочетен: 3815527
Постинги: 2163
Коментари: 116
Гласове: 1307
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031