Навръх Великден по един от телевизионните канали даваха американския филм “ Форест Гамп”. Точно в полунощ прекъснаха филма, за да излъчат поздравлението на българския патриарх.

Така сравнението между американския филм и християнския празник стана неизбежно, поне за мислещите хора. Неизбежно и дори необходимо.

В американския филм ставаше дума за доброта.

За добротата на един човек, който без да се замисля, излага живота си на опасност, за да спаси другарите си от огъня, куршумите и смъртта.

И ги спасява не защото е смел. Не защото е привързан към тях. Не защото се чувства длъжен да помага на ближния си. Спасява ги просто защото е добър. С една обикновена, всекидневна, скромна, тиха, и дори свенлива доброта. Доброта, кято не се хвали, не се натрапва и не се самоизтъква. Доброта, която дори не осъзнава, че е доброта.

А там, по другите телевизионни канали ставаше дума за необикновени неща. За велик празник. За чудеса. За страдание. За подвиг. За извисеност. За въскресение. За спасение. И за Господ Бог, разбира се.

Само за едно не се говореше през ония велик ден. За доброта.

Нямаше я добротата във велидкенския празник.

Имаше друго. Величавост, например./ Не величие, има разлика/. Получи толкова истински величаво, колкото е истинско златото по уж златотъканите одежди на жреца, който прилежено се опитваше да придаде не събитието величавост, празничност и значимост.

Защото се било случило чудо.

Чудо, което хората си припомнят всяка година. И се събират, за да го отпразнуват. Да чуят още веднъж преданието за него.

И след три дни да го забравят.

Защото всяко чудо е за три дни.

Дори най-голямато.

А дали е най-голямото щом се забравя.

Всъщност хората отдавна са забелязали вечния кръговрат на раждането и смъртта. Отдавна са забелязали вечното обновление и го прознуват от хилядолетия. Навсякъде. По най-различни начини. Вярват в него.

А има нещо по важно и от вярата.

Апостол Павел е казал какво е то : “ Да имам пълно съзнание за всички неща и такава силна вяра, че да мога планини да премествам, любов щом нямам – нищо не съм “

Първо послание на към Коринтяни, /13.2/.

Така че е най-голямото чудо е любовта.

И добротата, която е следствие на любовта. Това са чудеса, които се срещат по-рядко от възкресението.

Няма смисъл от вяра, която не прави хората по-добри. Няма смисъл и от такъв верски празник. Или пък ако има, то празникът не е християнски, а езически празник на вечния възврат, на Аполон и слънцето, на Деметра и Персефона, празник на земния живот, на победата и на прераждането.

Българският Велигден беше повече езически празник, нежели християнски. С неизбежното перчене на властници, безбожници и “вип” персони по по модни /популярни, имиджови/ черкви. Със събирането на обезпокоени, уплашени и тревожни люде, които търсят опора в уюта и сигурността на множеството. И поизгубения житейски смисъл в едно тайнствено, многозначително и по-скоро неразбираемо зрелище.

Празникът беше събиране на хора, които търсят облекчение за болката си. И го получават. Но лекуват следствието. Не причината. Намират лек, чието въздействи трае не трае повече от три дни. И ето ни – десет дни след празника, ние не станахме по-добри. Отново сме такива, каквито си бяхме. Със същите страхове и съмнения. Със същите безпокойства и същата тревожност. Със същата и присъщата ни злина.

И няма как да бъде иначе.

Добротата е лично понятие, а не съборно. Тя отличава отделния човек, не на общостта. Хората не се събират, за да бъдат добри. Събират се, за да свършат някоя работа. В най-добрия случай. А най-често се събират за да вършат злини. Множеството се приравнява до най-порочните си съставки. И най-порочния и зъл човек е по-малко порочен и по-малко зъл, когато е сам. И най-добрият човек е по-малко добър, когато е сред тълпата.

Няма добра държава. Няма добра нация. Няма добра фирма. Няма добра корпорация. Няма добра кооперация. Няма добър синдикат.

Има добри хора. Те са добри поотделно, а не заедно.

Тълпата желае да разпне Христос. Тя вика “разпни го”. Тя го убива. Не Пилат. Не отделните личности.

Когато до едно добро същество застане още едно, двете заедно не стават по-добри. Същите са си.

Затова може би е по-добре по Великден телевизиите да показват не божествените служби, а филма “Форест Гамп “.

И всеки човек да се срещне с добротата. Насаме, или с най-близките си. Не с тълпата.
   /Продължението на това писание можете да прочетете във вестник "Седем". Излиза в сряда/

Обикновено се кудоша (или кОдоша???) с теб в коментарите, но този път съм дяволски сериозен (макар “дяволито” да не е синоним на сериозно, но нейсе).

Прекрасни думи си написал, които би трябвало да са същностно очевидни, но очевидно съвсем не са...

Нямам време за моя Великденски репортаж от Добрич, но и той ще дойде...

Така е.
Замислих се за това, когато чух по телевизията как на Велики четвъртък един свещеник, не помня в кой град, се беше възпротивил на инициативата да бъдат доведени деца в двора на църквата, за да боядисват яйца за празника. Щяло да бъде шумно и едва ли не грешно, понеже дните от Страстната седмица били за размисъл, покаяние и прочие. Трябвало да се отнесат с нужната сериозност.
Е, казвам си аз, знам, че християнската религия изисква строгост, сериозност, покаяние, съзерцание, размисъл, особено от монасите, но някак си самоцелно ми изглежда всичко това в случая. Защото Исус Христос едва ли би пропъдил децата, всъщност със сигурност би ги приласкал, както и пише в Библията.
Не учи ли християнството на доброта, човечност, любов към ближния? А като пропъждаме децата от храма, после къде ги търсим, когато са пораснали?

Днес открих този блог и съм много радостен! От доста време следя и се възхищавам от редовния коментар на Иво Беров в “Седем” (поне докато електронният достъп стана платен). Някой от тези коментари са истински шедьоври! Великолепен стил, проникновено осмисляне на проблемите, тревога за България и истинско християнско чувство! Благодаря ти, Иво, и продължавай все така!

Днес открих този блог и съм много радостен! От доста време следя и се възхищавам от редовния коментар на Иво Беров в “Седем” (поне докато електронният достъп стана платен). Някой от тези коментари са истински шедьоври! Великолепен стил, проникновено осмисляне на проблемите, тревога за България и истинско християнско чувство! Благодаря ти, Иво, и продължавай все така!

Днес открих този блог и съм много радостен! От доста време следя и се възхищавам от редовния коментар на Иво Беров в “Седем” (поне докато електронният достъп стана платен). Някой от тези коментари са истински шедьоври! Великолепен стил, проникновено осмисляне на проблемите, тревога за България и истинско християнско чувство! Благодаря ти, Иво, и продължавай все така!

Църквата е вечна не само поради вечния Обект на вярата, но и благодарение на консерватизма си през вековете. Великата победа над смъртта ще се празнува от християните в радостно единение докато свят светува. Понякога тази радост споделят тайна общност от хора, които за вярата си отиват на мъченическа смърт. Но храмът може да търпи и кощунственото събиране на личности, които при други обстоятелства са сборище или паплач. Но злоупотребата не отменя употребата. Тъжно е, че очаквайки Великденския поздрав и благословията, богомолци чоплят семки, играят си с GSM-и и си подхвърлят нецензурни шеги, но "кой може да изправи това, което Бог е направил криво".Апостолската Църква (но не някоя конкретна земна институция) винаги "до свършека на света" ще очаква хората със свободната си воля да се съберат като братя, защото Христос воскресе. Ако който и да е показан по телевизията филм измести тържествения звън на камбаните или пасхалното Urbi Et Orbi, ще се стреснат ли равнодушието, алчността? Не мисля. А Форест Гъмп е просто увлекателен, претендиращ за сатира, дори епичност, разказ за един безхитростен имбецил, нечувствителен към морални категории като добро и зло, приемащ света като игра, което определено не е добродетел. Липсва послание, но пък филмът умело забуждава, че то е скрито някъде неоткриваемо дълбоко.
Едно от малкото атрактивни писания във в. Седем остава Вашата колонка. Късмет за цялата редакция е, че Вие сте там. Достойна позиция + дар слово са за искрени поздравления!
Христос Воскресе, Иво!

С радост прекарах великата великденска нощ гледайки Форест Гъмп. Беше доста забавно как филма прекъсна в 12, хора в черно казаха нещо, а после се върнахме към филма, където военното другарче на Форест обяснява как Бог, Гъмп и всички са гадни копелета и как вместо да умре геройски, той живее без крака.

Заменям стар пророк за нов, с доплащане.

много...верен текст. във всяко отношение. мен ме затоплиха онези моменти с мисленето за индивидуалната доброта. всеобщата пък винаги съм намирала за празна абстракция - скарана съм с идеалите, те по презумпция са нещо всеобщо и несъществуващо.
а "Форест Гъмп" е един от филмите, които всеки път успявам да изгледам от началото до края, без да загубя търпение, което означава, че е голям филм. него бих изгледала с теб (понеже се чудеше):)