Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2007 23:15 - Откровение, което не е Апокалипсис
Автор: ivoberov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4286 Коментари: 18 Гласове:
0

Последна промяна: 30.04.2007 01:20



За да напише своето Откровение Йоан е трябвало да се усамоти на остров Патмос. Да гладува. Да яде треви. Само треви.
Не да ги пуши, вие какво си помислихте. 
За да напиша това откровение на мен ми трябваха три ракии. / Това ми стига, нали не пия много /
Разлика в пространството.
Разлика във времената.
Разлика в класите.
Разлика в лудостта.
Аз съм живея в мижаво пространство.
В присвито време.
Аз съм отроче на мижитурски род.
На българщината.
Но съм по-малко луд от Йоан.
Не че не съм луд. Луд съм си.
Но по-малко от него.
И моето окрвовение не е толкова лудо.
Но пък е много по-незначително, давам си сметка.
Plains-moi, sinon jet e maudis – това нарочно го вмъквам.
Давам шише уиски на всеки който се сети от кого е.
Та моето откровение е много по-незначително и по-несъществено.
Но малко по-истинно от обикновено.
Защото повечето откровения са лицемерие.
В повечето свои изповеди и откровения хората не се показват такива каквито са.
Показват се такива, каквито биха искали да бъдат.
Показват се така, както биха искали да бъдат възприети от другите.
В моето първо откровение ще се опитам да бъда по-малко лицемерен.
Не изцяло откроовен.
Просто по-малко лицемерен.
...
Тръгнах към постъпите на Витоша с лаптоп, за да напиша статия.
Чудесно е да се пишат статии сред поляни, треви, слънце, дървета, ручеи и добри същества. Тоест сред добри хора.
Птиците, щурците, бръмбарите, листата, ручеите и всички останали същества не са нищо друго, освен добри хора.
Или поне същества, които намат друга цел, освен да съществуват.
Да съществуват на всяка цена.
Да съществуват и нищо друго.
Да съществуват изън доброто и злото.
Да съществуват въпреки доброто и злото.
И най-вече да въпреки злото.
Те са добри.
Имат ясна и точна цел дори без да го осъзнават.
Защото съществуването е смисъл, чудо, същина и цел.
Както и да е.
Трябваше да пиша с цялото си чувства за обреченост.
С цялото си чувство, че това което пиша няма да промени нищо.
Няма да пробие стената.
Стената, издигната от една многогодишна безогледна пропагадна.
Многогодишна безогледната пропаганда на всички български средства за масово осведомяване.
Тоест за масово промиване на мозъци.
Цял живот съм правил това.
Писал съм въпреки чувството за обреченост, безсмислие и безсилие.
Въпреки чувстовот, че не мога да пробия стената.
Не че съм някакъв герой, дисидент, или нещо което се извисява.
Чисто и просто друго не мога да правя.
Не мога да правя друго, освен да пиша това, което мисля.
И което изживявам.
Затова и пиша това, което мисля и което изживявам.
Не мога да пиша по поръчка.
Не мога да пиша за пари, въпреки че ми трябват.
Не много, малко.
И ето че отварям лаптопа на една поляна под едно дърво и пиша.
Върху екрана падат бели пухести неща от разни дървеса. Вероятно тополи. Върху екрана започват да пълзят разни мънички същества.
И си давам сметка колко са чужди един на друг различните светове.
Колко е трудно да се срещнат.
Малкото зелено бръмбарче пълзи върху буквите.
И съвсем не знае, че това са букви, чрез които един Иво изразява някакво свое Откровение.
После при лаптопа идва гаргата Гергана.
Гаргата гергана е мног добър човек, въпреки недостатъците си.
Тя досега не е виждала лаптоп.
Много е люпобитна и бърза да го разучи.
Гергана е умна гарга.
И някак по своя гаргешки си начин разбира, че е важна онази правоълъгла част от лаптопа, чрез която се управлява мишката.
Гаргата влачи клюна си върху лоптопа / е гати думата, звучи като лапад /и унесено наблюдава стрелката на екрана.
- Къш ма !- казвам й аз. – На никого не му пука за теб. Описах те в моя блог, но никой не ти обърна внимание. Даже ми се подиграваха, че те описвам.
- Га – отговори ми Гергана. След това допълни: - Га-га-га.
Веднага разбрах какво ми каза.
Но няма да ви го кажа и на вас.
Това са си наши работи. Между мен и Гергана.
Пък и на вас, доколкото ви познавам / а мисля, че много добре ви познавам/ хич не ви пука за чувствата на една гарга.
Просто защото е гарга.
И защото не знаете, че гаргата е човек.
Дори нещо повече от човек.
Гергана е добър човек.
Герана е дори нещо повече от добър човек.
Гергана е гарга.
А всяка гарга е нещо много повече от всеки човек, колкото и добър да е той.
Но това няма значение.
За вас.
После се замислих дали не съм високомерен.
Дали не съм лош и зъл.
Защото, например, не съчувствам на Слави Трифонов.
Не ми е жал за него.
И даже написах за него нещо, което не е славословие.
Не е обида, но не е и славословие.
Защото, нали всички добри хора изпитват съчувстивие към Слави Трифонов.
И се молята Богу за оздравяването му.
Аз също много бих искал той да оздравее.
Но не се моля Богу за оздравяването му.
Нито пък изпитвам съчувствие към него.
Ровя се из тъмните кюшета на душата си, за да разбера какво точно изпитвам към него.
Ровичкам из тъмните кюшето на гадната си душа с плахата надежда да изровя оттам все пак нещо добро.
И го изравям.
Не изпитвам злорадство, въпреки че той ми се е подигравал от екрана без да мога да му отвърна.
Ама хич никакво злорадство.
Просто ми е гадно.
И ми е чоглаво.
Както е гаден той.
Както е гадна и болестта му.
Болестта, от която все пак не бих искал да е болен.
После си казвам, че не би трябвало да се занимава толкова с него.
И си отговарям, че всъщност не се занимавам с него.
А с това, което е около мен.
Това, което той е поръсил около себе си.
Това, което забелязвам в движенията на младежите в тролея и автобуса.
В техните гъгниви гласове, които желаят да внушат мъжественост, независимост, сила, смелост и освободеност.
Само че внушават друго.
Простащина.
Старата, позната, мила, родна родна, смрадлива простащина.
Която е понякога страшна.
Простащина, която никой не смее да назове с истинското й име.
Защото е като стената.
Непробиваемата стена.
Стената върху която пиша.
Както беше казал оня, забравеният поет.
Най-добрият български поет.
Борис Христов.
В стихотворението си “Стената”
...” Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написах бил смело върху стената:
“Това е стена! “ и нищо друго.
Сещам се, обаче, че Любослава Русева се осмели
Осмели се да нарече простащината простащина.
Възхищамав й се. И малко й завиждам.
Тя е може би по-добра писачка от мен.
А това е голяма похвала.
Много голяма.
В България малко хора пишат по- добре от мен.
Става дума за писаници по вестниците, не за нещо повече.
Харалан Алекнаднров има понякога попадения.
И Евгений Дайнов беше добър.
Преди де се сговни и спуши.
Сега Любослава Русева понякога е по-добра от мен.
Само тя се осмели да напише, че Слави Трифонов е простак.
...
Още едно човече пролазва по екрана на лаптопа ми.
То е мъничко и зелено.
Малко зелено човече.
Може би е извънземно.
Издухвам го внимателно.
И пише обречените си неща, които няма да променят нищо.
Не мога друго да правя.
То е като тактилното движение на медузите и другите първични организми.
Пипаш ги- те се свиват и се разпускат.
Гориш ги – те правят същото.
Тровиш ги, псуваш ги, изхвърляш ги на брега – те пак правят същото.
Свиват се и се разпускат.
Аз пък пиша.
Каквото и да става.
Не знам как иначе да отвърна на всичко това, което ме пипа, трови, гори, псува и изхвърля на брега.
Тоест знам.
Само че нямам Калашников.
Майтап, карай.
Омръзна ми да седя в тази неудобна стойка, тоест тази неудобна лежанка на поляната.
Сгъвам лаптопа /е гати думата, сякаш някой е лапал лапад, а след това е хвърлил топа / и започвам да скубя треви.
Мента, листа от глухарче, киселец и коприва.
Прибирам се в къщи, измивам ги и ги нося в кварталната кръчма за салата.
Те обаче горчат.
Разните познати в кръчмата казват, че трябвало първо да ги попаря и да ги разтрия, за да премахна горчивината им.
Мисля си, дали горчивината, събрала се в хората би могла да изчезне с мачкане и попарване.
Дали в мачканите и попарени хора има по-малко горчивина.
Май по- скоро е обратното. Хората не са листа от глухарче. Те са пълни с вещества.
Обещавам на съмахленците следващия път да им направя много хубава салат. Без никакви горчилки. Намачкана, изстискана, попарена и посолена. Те ме черпят.
Повечето от тях са били на служба в разните там бивши служби.
Полковници, ченгета, кадесари и все такава подплата.
Би трябвало да ги презирам и да ги избягвам.
Нито ги презирам, нито ги избягвам.
Това е от възрастта.
Възрастта ни прави по- търпими.
А пък смъртта съвсем търпими.
Засега, обаче, не съм търпим.
Не съвсем.
Не съм се запътил натам.
Все още.
Пращам есемес на Диана. Бях й обещал да се срещнем. Но сега ме мързи. Казвам й, че не съм сколасал. Тя ме пита какво точно не съм сколасал. Говорим малко и се разбираме да се видим все пак.
В нейното кръчме.
Нейното кръчме се казва “Нелегалното”.
Впрочем никак не се казва.
И никакво кръчме не е.
То е приземие в което Диана дава на своите гости ракия, водка и фъстъци. На своите гости, а не на своите клиенти.
Защото надлежно им е обяснено, че ако дойдат проверяващи, данъчни и всякакви там подобни суеци трябва да им казват, че са гости, а не клиенти.
Та затова гостите не казват, че отиват на кръчма, или че са били в кръчма, а казват, че са били при Диана в Нелегалното.
При Диана в Нелегалното отидох вече на две ракии.
Там изпих още една плюс чипс и фъстъци.
Вътре имаше някакви относителни младежи.
Пускаха музика от един касетофон.
Въртяха разни станции, за да намерят това, което им трябва.
Май им трябваше Рамщайн.
Не можеха да го намерят, обаче.
И оставиха касетофона на една много тъпа станция.
Тогава го захванах аз.
И о, чудо, тутакси попаднах на цигулковият концерт на Бетовен.
Неочаквано, внезапно, необяснимо и неуместно.
Поначало мразяя музиката.
Имам си няколко култови парчета и това е всичко.
Преди време и този цигулков концерт ми беше култов. Слушах го най-малко по един път на ден. И това към половин година, ако не и повече.
Попивах звуците и им се радвах.
В кръчмата се вдигна глъчка. Разбрах, че относителните младежи говореха и не слушаха музиката. До втората някак изтраяха. След това казаха, че им е дошло байгън. Напусти им обяснявах, че точно тая втора част много обича да свири Венеса Мейл.
И това не беше края на поредицата. Когато се прибрах по телевизия “ Мезо “ свиреха Апасионатата.
Ненавиждам това парче. Преди време също ми беше едно от култовите.
Сега го ненавиждам.
То лъже.
Лъже, че имя някакъв друг свят. По-инакъв. По-всячески. По-добър въобще.
Няма обаче такъв.
Ще ми се веднага да премина на друга канал.
Няма как, обаче. Това парче не се прекъсва.
И с това музикалните премеждия не свършиха.
На другия ден сутринта разбрах, че умрял Мстислав Ростопович.
То едва ли на някого особено му пука.
Сетих се, че Сталин и Прокофиев са се споминали в един и същи ден.
Широките простонародни маси въобще не са забелязали смъртта на Прокофиев.
Нали са били потресени и наскърбени от смъртта на Сталин.
Утре отивам да промивам злато в една река.


Тагове:   откровение,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. eti - А друг свят има,
30.04.2007 00:01
просто той е вътре в теб, не го търси навън...
цитирай
2. alexanderkolev - бръмбарите, гаргите и музиката
30.04.2007 04:17
Има някои очевидни неща, които малко хора виждат (или поне малко хора виждат ясно, въпреки че може смътно да ги усещат). Като този друг свят например, на тревите, буболечките и гаргите, за който Иво говори, и който всъщност е истинският свят, а нашият, човешкият--този на парите, властта и вещите, на джиповете, мезонетите и заместник-министрите--прилича на някакво уродливо и нечовешко, абе направо дяволско, изкривяване. Не че в света на гаргите няма страдание например--има, а и зло сигурно има (виж уреди за изтезания и ферарита със сигурност няма), но те самите не са и не могат да бъдат зли. Както го е казал Фьодор Михайлович, животните са безгрешни и всяко едно от тях несъзнателно изпълнява предназначението си на този свят, а само човекът е заблуден и грешен и "оставя своята гнойна диря след себе си--уви, почти всеки от нас". И също като децата (преди нашият свят да ги изкриви), животните, продължава мъдрецът, са ни дадени за умиление и указание, като знаци за този, който може да ги чете, че има и друг свят--или по точно, че същността и смисълът на света, в който живеем са други, а не тези дяволски измишльотини и уродливости, в които сме се самооковали.
Такъв знак е и красотата изобщо, в природата и сътворената от човека (защото човешкият свят съвсем не е само дяволски), за този който има сетива за нея. (Всеки има в зародиш такива сетива разбира се, но средата, вместо да им помага да се развият, често ги задушава.) Не е ли такъв знак музиката, истинската музика--както и истинската поезия, или въобще истинското изкуство? Не са ли те (както казва Иво за Апасионатата) напомняне за един по-хубав свят и надникване в него и не показват ли стремежа на човека да се освободи от оковите и да достигне до този по-добър свят? А щом в хората съществува такъв стремеж, да цитирам отново Достоевски, то и по-добрият свят без съмнение съществува.
цитирай
3. eti - Много хубаво
30.04.2007 09:57
пишете. Вие сте будител, не преставайте. А лошите - те са и необходими, без тях, без техния фон, нямаше да има никакъв стремеж... Вие сте като фар, достатъчно е да осветявате само дори...
цитирай
4. alexanderkolev - за кучетата, котките и циганетата
30.04.2007 11:10
А че нашенската простащина, както пише Иво, може да бъде страшна, това е така. Едно от нещата, които най-силно са ме потрисали е отношението към животните. Например, когато бащата бие кучето пред малкия си син. Или когато таксиджията го мързи да намали, камо ли да спре, и помита кучето и му пречупва гръбнака. Или, най-вече, когато връзват кучето доживот на дву-метрова верига и то (роденото да бяга, скача и се радва) дни и нощи вие и скимти от мъка. Вие до изтощение, моли ни се, след това изпада в покруса, апатия и озлобление, но от време на време пак вие. Вие сърцераздирателно, но никой не му обръща внимание (а ако му обърне, то е да го напсува да не вие). “Щото то кучето е затова, да се връзва". Най-страшна е простащината на новозабогателия (и поради това горд и уверен в себе си простак). Не знам как е било “едно време на село”, може и малко да идеализирам, но си мисля, че хората тогава, макар и простички, както сами са го съзнавали (но затова пък с каква любов и благоговение пред образованието) не са били изгубили чувството си на милост към своите другари животните, не са връзвали кучето до живот на къса каишка и момчетиите не са измъчвали и бесели котките за забавление. А днес погледнете около складовете и бензиностанциите на новозабогателите простаци. В Русе например, на улица “Петрохан” от няколко години насам се появи една авто-мивка (с разголена мадама, която мие кола на рекламата разбира се), чиито собственик затваря кучетата си с телени мрежи в пространство от два на три метра. Колкото пъти съм минавал от там с колелото и те или вият, или скимтят, или лежат като премазани с празен поглед. А нали сме вече у Европата и уж има някакви закони там за защита на животните, които явно се спазват толкова колкото и законите за защита на хората. Кой му пука… А какво да кажем за отношението към безпризорните циганчета например, при всичките му там агенции за защита на детето, срещу дискриминацията и така нататък. Въобще една култура (пък и човек) ще я познаете колко струва по отношението към слабите и беззащитни същества (и хора и животни). В Стария Завет например пише “да не връзваш устата на вола си” като ореш и да не брулиш овошките си два пъти, а да оставиш това което не е паднало първия път “за сирачето, вдовицата и странника” . Това е култура от преди три хиляди години, а какво е сега у нас?
цитирай
5. анонимен - От изложението става ясно, че:
30.04.2007 14:46

1.Наистина си на 3 ракии-аз пиша така(стилово) на 6. Ама защо ракия-тя е за простаците-пукай водка, по чисто е, а парите същите..Тва издава лош произход
2. Си горд и славолюбив и суетен.Няма лошо-сички творци са така.Важното е да има покритие-а ти имаш. Наистина пишеш много добре и си сред първите няколко. Но не с тези изброените:
а)Харалан не пише, а изнася лекции. Секи може така-копи пейст, или научаваш наизус нещото, което ти е работа
б)Дайната е голяма работа-но му пречи само едно-за да си голяма работа, тряя си и голям човек-принципен и т.н. Голямата работа е и голяма мъка. демек, да си в конфликт с обществото, да мразиш средата. Начи, между конфликта между писача и средата се ражда голямата работа. Да имаш непоносимост към нея. Дайната не е твърде в конфликт, щото е тарикат.А ти не си тарикат-ами блъскаш с рогата напред. Ти имаш само един кусур, ама ще ти го кажа после
в) ЛР няма да я коментирам. Има техника, има заряд, но няма доста други неща. Дето ти ги имаш. Ти например пишеш атрактивно, интересно и остро. У теб има личен опит, вижда се човека, който си блъска главата, усеща се драпането с пръсти по стената. Вж по горе, че и оттатък.В смисъл, че тя си е добре. Средата я дразни от нейната висока камбанария. Но тя е бутафорно висока, построена е от суета и гордост, а не от изстрадан опит. Толкоз за нея.
Примерно и Денков пише отлично и най паче Кьосев, и още пет-шест човека, от които има кво да научиш. А от тези около теб-тцъ, слаба работа. За да си полезен, тряя ногу да имаш в складчето, да дадеш на народните маси. Начи тряя се зареди.Но не със суета, като неразбран гений-те, последните ,си знаят това и последното не им представлява вътрешна колизия.Те у нас Чудомир не са разбирали и признавали, дето пише, знаеш кво, та теб ли..
Примерно, ако бях заядлив, щях да ти зема шишето виски, без да знам бъкел френски, щото си останал на деведесета година с нета-аве има си гугъл и дори келешите от автобусите ти щяха да намерят на секундата твоя човек
Épigraphe pour un livre condamné

Ame curieuse qui souffres
Et vas cherchant ton paradis,
Plains-moi !... sinon, je te maudis !

(Charles Baudelaire)
Хм, за Слави. Знаеш ли, според езотеристите, болестта е наказание. Примерно за голям грях. Аз, да речем, имам две сериозни болести. Но си знам за кво са-аз съм горд, суетен и пр. А гордостта предшества падението, а високоумието-погибелта-не съм го казал аз, а игумен Икон..Голямата работа се става през осмисленото страдание-но не като го осмисляш за себе си, а като го споделиш с други. Някои пък си градят кумири...И то кви кумири-спорни, меко казано-от тоя свят, щото писано е , не си прави кумири...щото ако грешиш, ти мултиплицираш злото.т.н и т.н
цитирай
6. ivoberov - жалко
30.04.2007 18:45
жалко, че не казваш кой си
цитирай
7. анонимен - Не знам колко хора пишат по-добре от ...
30.04.2007 20:27
Не знам колко хора пишат по-добре от теб, но със сигурност са малко. А няма значение, няма значение, че не знам. Значение няма и че са малко. Значение има само, че тези дето пишат добре(пък макар и не колкото теб) не са много.
Радвам се, че го осъзнаваш. Радвам се, че имаш смелостта да признаеш умението си. Защото подобни заявления правят смелите или некадърните. Ти не си некадърен, за туй съм сигурен. А за да си признаеш качествата трябва смелост. Смелост и лицемерие. Откровението е най-страшното лицемерие. Дори да напишеш „Това е стена!“ върху стената е лицемерно. Но е и смело. Като да напишеш, че си добър.
С тази доброто много се отклоних. И на мен ми се иска да пишех добре. Или поне по-добре. А ако не е писане да е нещо друго, някъде и аз да мога да кажа „малко са по-добрите от мен“. Няма я тая област и ми е жал за мен си. Смешното е, че аз не бих си признал – дори да можех щях да твърдя, че не мога. Даже смелост нямам. Само лицемерие – да си вярваш, че като си скромен превъзхождаш тези, дето не са. Пиша глупости, а дори не мога с ракия да се оправдая. Тъпотия.
Не обичам Трифонов, но не мога да се радвам на болестта му. Не защото съм добър, а защото съм страхлив. Защото ме е страх, почти суеверен страх(или той винаги е такъв?), страх ме е да не се озова на мястото на болния. Тъпо е. Ако не ме беше страх, щях да се радвам. Щях да се радвам не защото е Трифонов, а защото не съм аз. Може пък и сега да се радвам. Подозирам, че е така. Но не смея да го призная. Дори на себе си не смея. Не, не е животински инстинкт. Човешки е. Толкова човешки.
цитирай
8. анонимен - сори,
30.04.2007 21:51
само за протокола-ано 5 не е ано 7. Аз съм 5 и не е важно кой-съм, защото няма значение кой казва, а какво казва. Когато казва каквото мисли, а не плюе деструктивно, за спорта или от комплекси. То, всъщност друго останало ли му е?
Един от публиката, която не вярвате, че я има. Лузър, който няма шанс за сърцето на Зара, руса тризначка или Десислава; нов Акакий Акакиевич, само че борещ се да му останат за калцуни, изпълзял от низините, обречен на оскотяващо пукане, пълно отчаяние, в среда на панелно гето, чушкопеци и вехти таралясници. И френски не откъсва, дори...
Всъщност, имаме една обща позната, която го знае , но е далеч. Само че споменът за това ме натъжава...
цитирай
9. ivoberov - ти ме натъжи
30.04.2007 22:41
Много. В смисъл доста. Но по-добре с тая тъга...Между другото много благодаря на всички които ми писаха.
Не очаквах толкова хубави и смислени неща.
Още веднъж благодаря
цитирай
10. ivoberov - По повод писание осемо
30.04.2007 23:16
Ако нещо хубаво не е поне малко тъжно, то не би могло да се нарече хубаво.
Всяко хубаво нещо е поне малко тъжно.
А често и много тъжно.
Така е и с красивите неща.
А при теб е обратното.Толкова тъжно и истинско, че даже е хубаво.
Мисля си кога ли съм чел нещо толкова тъжно.
И се сещам за "Чевенгур" на Андрей Платонов.
Там в началото и край имаше такива неща.
Уж нищо особено не става, уж най-обикновени думи, а се получава много тъжно.
Чудя се и коя ли е общата ни позната.
Но това сигурно няма голямо значение.
цитирай
11. tsvetamak - ...
30.04.2007 23:19
Нямам дарбата да изразявам чувствата и усещанията си както теб, но всичко, което си написал все едно си го прочел в моите мисли.
Поздрави!
цитирай
12. анонимен - :)))
01.05.2007 16:59
Доста длъжко, но го прочетох!
Развесели ме, за което благодаря!
Хубав ден!
цитирай
13. pilcho - Иво,
02.05.2007 11:39
С невъобразимо задоволство констатирам, че твоят ум еволюира. Не, не мога да си представя, че някой би могъл да пише по-добре от теб.
Ще направя изключение от останалите коментиращи (браво и на тях!) и ще споделя, че се пукам от завист задето си споделил разсъжденията си с гарга. Те наистина са мъдри птици. Не като моя мискинин, дето само кусури връзва.
Преди да захвана да пиша неразбираеми низове от числа и букви в черния прозорец, ще добавя и това : изпод несравнимото ти майсторство да излъчваш меланхолия, ти винаги си изглеждал щастлив човек.
С такава душа няма как да не си щастлив.
Наздраве!
цитирай
14. 100yan - Харесва ми
02.05.2007 19:10
Защо се сетих за Курт Вонегът?
цитирай
15. анонимен - Благодаря!
04.05.2007 20:31
Не заслужавам чак такава похвала, но благодаря сърдечно! :)
Любослава
цитирай
16. trevistozelena - невероятен текст
15.05.2007 01:24
ясно е, че си добър автор, но точно това откровение просто...знам ли...грабва репликите явно :)
цитирай
17. filipa - Изборът
19.05.2007 13:48
Преди известно време почина един много скъп за мен човек. Самоуби се...Преминах през много етапи, преди да проумея случилото си. Защото той ми го казваше, казваше ми, че му идват такива мисли. Но аз не допусках, че ще го направи. ..И въпросът не е в болката, която изпитах и изпитвам. Дори не е във вината, която се всели в мен. ..Той беше изключително почтен човек. Перфектен в работата си/съвсем обикновена/ и в отношенията си с хората. Почти не правеше компромиси...Самоуби се, защото не можеше да проумее, по-точно отказваше да проумее, защо след като е живял толкова почтено, му се струпа и тази тежка болест/ получи инсулт и бе полуподвижен/...Съвсем наскоро разбрах какво не му казах в нашите разговори. Което не знам дали щеше да го спаси, но може би щеше да му помогне...Не му казах, че когато правиш избор, дори това да е почтеността във всичките й форми, не бива да очакваш отплата. Тоест, инсултът няма нищо общо с изживения път...А друг свят има! Не го говоря, защото ми се иска...
цитирай
18. mery67 - Удоволствие беше за мен да прочета ...
07.06.2007 23:54
Удоволствие беше за мен да прочета написаното от теб!Факта че разкриваш мислите си по такъв невероятен начин разкрива таланта ти на творец.
Що се отнася до света на доброто - той е винаги около нас.За него трябват други сетива.Ти ги имаш - радвай се.Духовният свят лично мен е този , който ми помага да оцелея .Красотата , доброто , чистотата в различните и форми , това са нещата , които се опитвам да откривам ежедневно .Това обаче го правя съвсем съзнателно .Не очаквам някой да ми го поднесе.Живея с ясното съзнание , че света е все още на Сатан и той е истинския му владетел.Този интелигентен паднал ангел , ръководи цяла армия от свои последователи и манипулира хората!Дано последното не е прозвучало твърде отнесено.Поздрав!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoberov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4772009
Постинги: 207
Коментари: 8908
Гласове: 15093
Календар
«  Юни, 2017  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930