Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.04.2008 13:36 - Любов
Автор: ivoberov Категория: Тя и той   
Прочетен: 27652 Коментари: 54 Гласове:
1

Последна промяна: 14.09.2014 17:20


    - Ей, ти! Софийски хулиган! – подвикваше ми той. Въпреки че съвсем не бях хулиган, а само десетгодишно хлапе, което прекарва летните си ваканции на село. Хората от село обаче бяха убедени, че в София виреят най-вече хулигани. И ги пустосваха. И хулиганите, и София, и всичко около София също. А също и всичко, което е далеч от София и нейните околности. Тоест цялата вселена почти, образно казано. И буквално казано, също. Проклинаха цяла вселена като Хаджи Димитър, без въобще да бъдат ранени и без въобще да са извършили някакви подвизи, намирайки подвизите за нещо налудно, неуместно и глуповато. Нещо, което някои хора вършат от нямане какво да правят, от слободия и защото им е широко около врата.   Някога, като юноша мургав, си позволявах да питам укорно селските старци „Абе вие защо не помогнахте на Ботев като мина покрай вашето село?”, на което те, въпреки че не бяха лично отговорни за мижавия принос на своите бащи и деди към българската свобода, отговаряха след едно предпазливо оглеждане за представители на разни видове началство „Ми дагеба, щот е луд, връмуго.” Така псуваха и пустосваха всичко наред. Като в началото на всяко изречение туряха по едно „деба” или „дагеба”, отнасящо се за всеки възможен предмет, явление или лице, включително Ботев, а края на всяко изречение увенчаваха с едно „тура му го”, или “връ му го”, което се отнасяше не за нещо определено, а за цялата вселена като такава и нещата, свързани с нея. Идваха си например от село Борован до село Мало Пещене пеша, щото автобусът „не дошол” и викаха: „Рейса не доде, дагеба, щото джадето нема кой да го оправи, връмуго.” Нямаше нужда да се уточнява на кого точно „го врът” – на рейса, на джадето или на тоя, дето не го е оправил (примерно кметът). Вренето се отнасяше и за рейса, и за джадето, и за кмета, и за всичко останало. Та така някога из ония ми ти северозападни краища, на които често им викат северозападнали... Та из ония ми ти северозападнали краища в ония ми ти времена да обърне някой непознат човек внимание на дете, ама не за да му изсумти нещо и да му подвикне „Я да са мааш оттука” например или да го бащиса, си беше цяло събитие. Като бащисването съвсем не означаваше проява на бащински чувства, тоест тъкмо проява на бащински чувства означаваше, само че разбрани по северозападному. Тоест не закрила или утеха и обич (може би, едва ли не), а бой. Така си изразяваха бащинските чувства бащите в ония ми ти северозападнали краища. А този човек нито ме хокаше, нито бащисваше. Викаше ми „Ей, ти, софийски хулиган такъв.” И аз разбирах, че по тоя начин изразява добро отношение и добри чувства. Искаше да ми каже, че се радва да ме види или нещо такова. Десетгодишните ги разбират тия неща. Чувстват ги. - Не съм хулиган - отговарях му уж обиден, но след това подскачах, зарадван от вниманието му. И след най-много минута го забравях. Имах си друго занимание, което ме поглъщаше изцяло. Радвах се на свободата си. Сегашните поколения не знаят какво е селската свобода, защото вече си нямат дядовци и баби на село, където да си прекарват ваканциите. Селската свобода е детска, скоклива, радостна и неосъзнато щастлива.  Тя мирише на овча вълна, на тор, на мляко, на окосени треви и напечени от слънцето камъни. Също като водите на селска бара селската свобода влече със себе си упойващите миризми на утаените в каменни подмоли древни живинки и на смирилите се в утешителна хлад планински студове. (Изречението е израз на уважения към добросъвестните и почтени писачи от някога.) Та онази селска детска свобода – чиста, светла, гола, боса, както казваше Петя Дубарова, имаше предимствата на зрелите свободи и нямаше техните недостатъци, безотговорна щото. Е, с една мъничка отговорност все пак. Да се прибереш навреме за ядене. И с този мъничък недостатък – вероятността да останеш гладен. Защото – както обясни правилата дядо ми – ако не додеш навреме за ядене, дагеба, няма да те чакаме и вдигаме синията, връмуго. Затова гледах „да си дода” навреме за ядене, за да не остана гладен дагеба връмуго. Иначе трябваше да ставам късно през нощта и да вадя от долапа хляба, лука и сиренето (имаше понякога и боб, ама той изстинал) и да нагъвам. Тоест да поглъщам веществата, необходими да осигурят по-нататъшното потребление на свобода. И се получаваше една „прелесть какаята” – както би казала Наташа Ростова преди да отиде на бал с княз Болконски. Щурци щуреят, кучета лаят, славеи унесено пеят, Млечният път се вие дъговидно над покрива, звезди обсипват свода небесен, гора зашуми, вятър повее, а пък аз нагъвам хляб, лук и сирене. Никой, никога, никъде, по никакъв начин няма и не би могъл когато и да било, където и да било, както и да било да нагъва някога някъде (нарочно повтарям тия местоимения ли бяха, какво бяха) по-вкусен хляб, по-вкусен лук и по-вкусно сирене. Няма вече такива хлябове, луци и сиренета. Защото аз мога да поискам от продавачката на някой свръхпазар (супермаркет) селско сирене, ама да съм гладен, да е късна нощна доба, славеи да пеят, щурци да щуреят и над главата ми да се вие Млечният път, но продавачката няма да ме разбере, нито изслуша, нито обслужи, и да се усмихне дори няма, а само ще си помисли, че съм някой несретник, тоест „лузър, който не гледа мюзик айдъл (което си е верно), а после ще повика охраната, която също няма нито да ме изслуша, нито разбере, защото е наета да охранява, а не да слуша разни маниаци и накрая ще ме изхвърлят вън. Но това са си неща от онтологията, каквото и да означава това, а тя дойде от село и с нищо не ми напомни за селската свобода. Възрастната ми леля дойде, а не някое пленително женско същество, към което обикновено се съотнасят прочувствени разкази и песни с начало „тя дойде” (ши кейм ту ми). Тя, леля ми, изглеждаше съвсем невзрачна в градски условия, също като зеленчук някакъв, изтръгнат от естествената си среда и аз (тогава бях към двайсетгодишен) не й обърнах особено внимание. Поздравих я надлежно и се прибрах в стаята си да се занимавам с моите си работи (писма до една Пенка от Ново Паничарево, Бургаско). И те двете – леля ми и майка ми, започнаха да си бърборят (тогава само бърбореха, не чатеха). Двете жени, като всички жени от по-старо време, можеха да говорят помежду си с часове, с дни, че и с години. Всъщност те точно това правеха. Говореха си с години. За това, за онова, за едно, за друго, за трето, за какво казала тя, пък какво отговорил той, и после какво станало, за кого се омъжила, за кого иначе трябвало да се омъжи, а и как на всичкото отгоре гроздето не станало тая година, защото градобитно. Така напространно обговаряха те всички ония хора, предмети, случки и явления, които изграждат битието, че то се чучваше укротено в полите им, без заплашителните си неизвестности, без възмутителните си неправди и без съдбоносните си поврати. Ужасиите му вече не бяха така ужасни, гадостите му не бяха така гадни, страхотиите му не бяха чам дотам страхотни и то изглеждаше вече приемливо, че и добро, едва ли не (може би). То си беше женско-бабешко вълшебство някакво, наследено от древните сибирски шамани, баячки и вещерки (може и психотерапия), та затова по едно време се заслушах в бъбрежа им (говорната омая всъщност), без да следя смисъла на думите, усетил позабравения привкус на детската сигурност, уют и безотговорност. (Изречението пак беше прийом, чалъм, иширет на старите писачи.) Та мотаех се аз в стаята си, надавах ухо към разговора и изведнъж почувствах, че тоя някак се прекърши. Рухна. Пропадна. Стихна да шепот. Двете жени спряха да говорят. Започнаха да казват. И битието се окопити. Настръхна. Осефери се, изтръска козината си като мокро куче, изскубна се от омаята на вещиците и предяви всичките си права върху тоя неопитомен живот. Тихо пристъпих към вратата на кухнята и (о, срам, прикрит зад любознателност) и започнах да подслушвам. -         Ама ти обичаш ли го още? – попита майка. -         Леле, како – изшептя леля ми (беше по-малката) - я като го вида само и краката ми се подкосяват. И разбрах след няколко минути подслушване, че това не се отнасяше за вуйчо ми – нейният благоверен съпруг, инженерът, номенклатурният началник на цех, за когото беше женена от неимоверно много години, от когото имаше няколко деца (между другото дъщеря, с която като малки си играехме на чичо доктор). Леля ми говореше за другия. За него. Неподозиран, незнаен, невъзможен. Залюбила го като мома преди неимоверно многото години и сега, след същия брой години краката й пак се подкосявали. Само като го видела. Помислих отначало, че това е гротескно. Причудливо, смешно и неуместно тоест. Щото, толкова дърта, откъде накъде пък ще обича. И ако ще обича, как така краката, чак пък краката, да й се подкосявали били. И откъде накъде тоя овчар, а не номенклатурният инженер, с когото е прекарала достойно живота си и с когото са направили куп деца. И между другото с едното от тях – Невенка – ама това го казах вече… После това ми се видя приказно някак. Извечно. Като предание едва ли не. (Може би.)  Ето го, иде отдолу във вечните си дочени дрехи все по здрач. Щото, нали, овцете се прибират по здрач. Излиза той от здрача, от времената, от извечното човешко битие, а пък аз идвам отдолу, отмалял от къпане, тичане и ритане, и свобода, бързам да се прибера, щото дядо ще вдигне синията, разминаваме се двамата, той ме поглежда строго, вика: „Ей, ти, софийски хулиган”, а очите му греят. И не толкова за мен греят, сещам се, ама чак сега. Искал е някак да изрази своята невъзможна любов. Като не може към нея, то поне към племенника. Ми тва е. Тук трябваше да свърши разказът, но понеже е прието из мрежата всички писания да свършват с поука и заключение – ето нещо като поучително заключение, или заключителна поука. Любовта и свободата са много близо до нас. На една ръка разстояние, също като бирата. Ръката обаче не знае как и накъде да се протегне. Протяга се за здрависване уж, а или безпомощно виси, или се обръща за просия, или пък прави много по-лоши неща. И вместо до любовта и свободата стига само до бирата.



Гласувай:
1



1. анонимен - Mnogo priqten razkaz
29.04.2008 13:55
Ne sam poznaval g-n Berov kato razkazva4, a naj-ve4e ot izklu4itelnite mu politi4eski komentari. Mnogo priatno sam iznenadan, daj boje pove4e takiva hubavi razkazi iz balgarskoto blog prostranstvo :)
Hristos vozkrese!
цитирай
2. dadide - Очаквах политически материал,
29.04.2008 14:08
но съм приятно изненадана и впечатлена от написаното.
Липсват ми по няколко букви от началото на всеки ред, което ме поизмъчи. Може ли да се поправи?
цитирай
3. sowhat - дали е възможно иво да оправиш
29.04.2008 14:34
шрифта )))
цитирай
4. анонимен - от Марин
29.04.2008 16:14
И аз имам чудесни детски спомени от Северозападн(ал)ия край (Бъркачево, Белослатинско). Този чудесен разказ ми ги припомни.
Благодаря!
цитирай
5. trevistozelena - шрифта!!!
29.04.2008 16:24
моля те.... не те моля - заповядвам... моменталически смени шрифта, защото този текст май ще ми бъде любим, а не мога да го прочета като хората:(
цитирай
6. анонимен - Прости читателки,
29.04.2008 16:33
изнасяте си го в WORD и му туряте какъвто си шрифт искате, малоумни селянки!
цитирай
7. trevistozelena - е
29.04.2008 16:42
ей, вълшебно е едно такова, а всъщност как така ще е вълшебно като е толкова истинско...нямам идея, връмуго:)
Иво, деба, софийски хулиган безподобен, моля те, пиши винаги така искрено. знаеш, че се усеща. суперски си:)
цитирай
8. alexanderkolev - Много хубав разказ!
29.04.2008 17:29
И някак си майсторски написан. (Което обикновено не е комплимент /похвала?/, защото често майсторското писане скрива липсата на нещо повече, но в случая има много повече.)

Дали обаче са на една ръка разстояние? Понякога са - и не знаем как да я протегнем. Ама в онзи предния разказ беше писал, че трябва да ги отглеждаме и градим като лястовичето гнездо, докато нещо го събори и почнем пак отначало да го градим сламка по сламка и така много пъти. Дали пък не ни е страх да протегнем ръка понякога.
цитирай
9. bella2008 - Краката ми се подкосиха
29.04.2008 21:01
докато четях.

Ако трябва да избирам между Иво Беров политическия коментатор и Иво Беров разказвачът, веднага жертвам първия. Даже двама и трима политически коментатори, че и дузина политици жертвам мигом за още един разказ като този. Политиката мнозина я нищят, но малцина умеят да разказват така хубаво.
цитирай
10. dobrata - Много добър къс разказ
29.04.2008 21:40
Ама коя съм аз, за да оценявам? Още веднъж поздравления за снощната "Панорама"! Имаше и мои гласове в подкрепа, отново ще подкрепя, само да не изпусна предаването, в петък ли ще бъде? И защо свалиха безпристрастния Дим Дуков, за да го заменят с разни ... да не казвам, Илияна Йотова беше отврат снощи, сега май също се вихри, ама не ми се гледа простотията. Иво, да кажеш кога отново ще участваш, ама непременно!
цитирай
11. stoni - Любов
29.04.2008 21:50
Иво, получаваш кредит от 1000 КД лично от мен.
цитирай
12. jedi - Toзи разказ има душа
29.04.2008 23:37
А когато разказите имат душа... някои други също имат.
цитирай
13. анонимен - Борис - навя ми спомени
30.04.2008 07:26
Спомних си за моето мило село Студена, Пернишко, в което е закопан корена на бащиния ми род и където баща ми се е залюбил с майка ми. Напомни ми и за един от любимите ми герои - Алексис Зорбас. Ти всъщност не пишеш, а рисуваш с думи. Е, как да не се гордее човек, че се е родил българин.
цитирай
14. thehobbit - Красиво написано
30.04.2008 10:35
... абе кога ще отидем в това Малопещене, много сме големи лигльовци (най-вече аз), връмуго :)

Поздрави, Иво
цитирай
15. mph - :)
30.04.2008 10:48
Браво!
Имах си същите лета в наистина западнала част. Виждаха ми се безкрайни, а всъщност ... Но си беше прекрасно.
цитирай
16. анонимен - иван
30.04.2008 13:17
Едно към едно съм го преживял същото. С малки изключния - даге и връмогу. В обратния край на БГ - несебърско. Не псуваха хората там.
Разказът е толкова жив и истински, камера не може по-точно да възпроизведе това време.
Неверо
цитирай
17. анонимен - от гробаря
30.04.2008 13:59
Първо да поздравя господин Беров за изявата му в предаването по Тв7 Пирамида. Много добре се представихте.
Хубав разказ,да си кажа честно не очаквах от вас разказ но все пак беше време да се расеяме малко от политиката. С натърпение очаквам нови и интересни неща от вас.
СТРАХОТЕН СТЕ!!! БРАВО
Поздрави Гробаря
цитирай
18. ivoberov - the hobbit
01.05.2008 02:16
Докато ни е се наканим да си направим там заселнически кръжец англичаните ще ни преварят и ще ни вземат мястото.
Благодаря на всички за добрите думи
цитирай
19. анонимен - като оънче, от вила самовила
01.05.2008 14:13
Хубаво, топло, истинско дори! Иво, бъди здрав, остави "политиката", то такава в момента в Бълария няма! Вгледай се навъте, виж как можеш! Колкото за другото, все ще го бъде някой ден!
цитирай
20. анонимен - Чудесен разказ
01.05.2008 17:48
Чудесен разказ, поздравленя, но моля те не оставяй и политиката. Куражлиите в тази държава не са много.

цитирай
21. dobrata - Тази вечер да не пропуснете!
01.05.2008 19:25
Да гласувате за Иво Беров в Пирамида на ТВ2! Успех, Иво!
цитирай
22. анонимен - #И битието се окопити. Настръхна. ...
02.05.2008 14:53
#И битието се окопити. Настръхна. Осефери се, изтръска козината си като мокро куче, изскубна се от омаята на вещиците и предяви всичките си права върху тоя неопитомен живот. #

Ми тва е.

#
цитирай
23. alexanderkolev - Всъщност, този разказ на Иво, ко...
02.05.2008 22:49
Всъщност, този разказ на Иво, когато го прочетох за първи път, ме разплака. Не мога да си спомня откога не съм чел толкова хубав разказ на български - може би от Дивите разкази на Хайтов, които обаче четох отдавна и не си ги спомням много добре (помня обаче, че бяха много хубави). А този разказ дори не попадна в т.н. Избрани публикации на blog.bg.
цитирай
24. buratino - Браво, Иво!
03.05.2008 08:14
Браво, Иво!
цитирай
25. pilcho - ...
04.05.2008 17:40
И от мен браво! Най-добрият разказ, Иво!
цитирай
26. анонимен - От Любопитко
05.05.2008 01:43
Така е . И на мен ми хареса . Иво е талантлив и когато има възможност да пише искрено, е чудесен!
Затова по-добре да остави политическите сегашните си коментари. Виж, тези от едно време още жънат бури в блога му.
Така и дежирните ласкатели в блога му ще са по-спокойни, че току виж пуснал някой политически коментар от едно време.
А така, вижте каква идилия и спокойствие!
цитирай
27. ivoberov - винаги
05.05.2008 13:16
Винаги пиша искрено
цитирай
28. анонимен - хубаво
05.05.2008 23:18
Чуден разказ. Хубав. Чуден човек е Иво Беров.
Като гледах в Пирамида как грухти срещу него Йотова... чудех се как пак успяха да блеснат остриетата му в това студио... И добротата, и тьгата, които почти винаги крачат редом с онзи, който брани истината.
Чуден човек. Хубав.
цитирай
29. libertybell - Поздравления!
06.05.2008 21:55
Много хубав разказ!
цитирай
30. анонимен - От СТБ - браво!
07.05.2008 16:05
Не много хубав, а великолепен разказ! ...

Наистина "нарисувано" с думи! Жалко ако този разказ е подминат с мълчание от критика и литературо веди. Няма значение. Важното е, че ние читателите ти го харесваме. Много!
цитирай
31. анонимен - Страхотен разказ!
07.05.2008 17:54
Браво, Иво! Спри да хабиш дарбата и енергията си с дърляне за политика. А пиши! И дари читателите си с разкази и стихотворения, коиго само ти можеш да напишеш. Занеси ги веднага в издателство "Сиела", те имат нюх за стойностните сензации. Просто си длъжен да го направиш.
цитирай
32. ivoberov - Ей
08.05.2008 02:00
Ей, ама много се зарадвах на мненията ви. Наистина.
Благодаря
цитирай
33. stoni - Mi to si e kalasika
08.05.2008 22:20
be Ivo.Samo malko vreme i 6te razberem, 4e tozi razkaz 6te se naredi do onezi na priznatite majstori.
Tova e qsno i na laici kato men.
цитирай
34. dobrata - И аз се зарадвах,
09.05.2008 23:33
Когато спечели! :)
цитирай
35. анонимен - браво батко
10.05.2008 13:07
Бисерно и благо
цитирай
36. eleni - ...
12.05.2008 00:47
хубаво, хубаво, хубаво... та чак го заболява човек от хубавина...

прочетох го безброй пъти и го изпратих на безброй приятели
цитирай
37. анонимен - Quest
13.05.2008 00:47
Ако лелята на софийския хулиган си беше "изконсумирала" връзката с "другия" отдавна щяха да престанат да и се подкосяват краката и щеше да се оплаква само от артрит. Да не дава господ, човек да постигне любовните си мечти. След това има дълго да се пита "И за това ли беше всичкия този цирк?"
цитирай
38. анонимен - иии, до кога ще чакам за следващото! ...
15.05.2008 22:57
иии, до кога ще чакам за следващото!

Quest, ъгри уит ю, бат донт уонт то белийв ит; ай уиш ю уър ронг.
#
цитирай
39. ianchefff - аз не съм от този край на България,
18.05.2008 11:05
но всичко е толкова близо до мен и ме върна толкова назад и толкова спомени събуди...
Просто прекрасно написано и разказано.
Поздрави, Иво.
цитирай
40. анонимен - stengec
19.05.2008 13:52
Фантазия, приказно, красиво........., абе размазах се като черен хайвер на препечена филия
цитирай
41. анонимен - Neli Hadjiyska ot New York
22.05.2008 18:20
Ivo, strahoten si. Riadko go kazvam, no v sluchaia e istina.
цитирай
42. marcusjunius - чудесен текст
28.05.2008 17:35
чудесен текст
цитирай
43. анонимен - благодаря!
09.06.2008 17:43
Ние сме връстници, но аз никога не съм имала село...живеех си в центъра на Варна, оставах сама в махлата през лятото, защото другите си ходеха при баба и дядо на село, за да си правят топли спомени за цял живот. Сега и аз се преместих на село. Внучката ми идва при мен и се надявам някога да си има спомени...благодаря! По-топъл текст отдавна не съм чела...
цитирай
44. thedarkangel1977 - kam post 1 - da i az kato tebe w na4a...
19.06.2008 02:00
kam post 1 - da i az kato tebe w na4aloto se iznenadah ot towa koeto otkrih w bloga na Berow, zatowa sega winagi kogato wlqza w blog.bg nadnikwam i w negowiq blog...
naistina pi6e mnogo uwlekatelno :)
brawo Berow... prodaljawaj wse taka.

p.s..: izwinete me za latinicata, no laptopa e now i bez kirilica :)
цитирай
45. анонимен - --
02.07.2008 04:24
Поздрави от Англия, Иво!

Невероятно истински си.
цитирай
46. анонимен - Невероятно красив и вълнуващ. Не ...
20.07.2008 09:46
Невероятно красив и вълнуващ.Не бях чела отдавна подобно нещо. Благодаря!
цитирай
47. анонимен - свободата
30.10.2008 11:41
Беров, чак сега прочетох този разказ и малко е късно да те хваля, ама все пак... Много хубаво пишеш, това е. Защото си искрен и мислите ти са красиви дагеба! Поздрави, Антоанета
цитирай
48. анонимен - поздравления
07.11.2008 20:56
Поздравления за прекрасния разказ, Иво. Истината (или част от нея) за една страна и един народ, които вече почти не съществуват. Във фолклорния и буквалния смисъл. Останаха комай само продавачките, чалгарките и охраната. Бъди здрав, Жоро Армянов
цитирай
49. анонимен - Браво
18.11.2008 02:48
Софийски хулиган такъв! :)
цитирай
50. анонимен - hinkoff
02.12.2008 21:32
Това е то. Браво!
Както съм ти подхванал блог–а, май ще го изчета целия.
Както се чуди една читателка по горе между Иво–политическия анализатор или Иво–писателя, кого да си избере, аз избирам и двамата, обаче се отказвам от Иво–певеца.
цитирай
51. анонимен - Прекрасно!
30.04.2009 13:24
Чак на второ прочитане установих, че това е писано преди една година. Но защо пък да не оставя и аз моя възторг, от оживелите детски спомени и вечната любов! Усетих аромата на моето детство!
цитирай
52. galinabg - Да,
04.11.2009 13:56
изненадана съм от разказвача Иво :))))Много приятно! Поздрави!
цитирай
53. rosmistral - В блог-а, не пиша, а чета
19.12.2015 23:48
и понякога.....много рядко коментирам. Мислех, че ще съм единствената коментираща..но уви - изпреварили ме..

Отдавна, не си спомням от кога, не съм чела, нещо толкова свежо и истинско. Грабна ме! Рядко ми се случва.. родена и преминала целият си живот на "жълтите павета - софийска хулиганка" :) За първи път да съжалявам, че се съм опитала тази " селска ", детска свобода... А езикът звъ
ни, звъни като камбана, та чак " краката ми се подкосиха" :) Благодаря господин Беров!
цитирай
54. zemaria - Не знам как
20.12.2015 11:27
да се изразя искрено. Уникален текст! Великолепен разказ
.Най-доброто нещо, което съм чел от много време. Беров, остави Костов и другите глупости, пиши проза.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoberov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7807254
Постинги: 207
Коментари: 8911
Гласове: 15102
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031