Все не стигам до това пътешествие из Южния парк, което искам да споделя с ейкуменето / най-накрай ще уточня какво значи това/. В предишното послание обещах да разкажа за сеира на булевард Гоце Делчев. И ще разкажа, щом съм обещал.  Но между другото в това предишно послание споменах и за гаргата Гергана. И прецених, че тя си заслужава отделно писмо.  Гергана е гарга, с която разговарям, когато се разхождам в горите при Бояна, над Коноцентъра.  Аз се разхождам, Гергана подскача от дърво на дърво и ми грачи разни работи. По-скоро дудне като жена врачанка. И като дудне говори, и като говори казва :  - Какво си ръгнал из горътъ, че де си неко ламер – казва тя.  Това е врачански говор. Означава “ Какво си хукнал из гората, сякаш си някой като ламер / мъжкият на ламята/.  И продължава : -         Слободен човек си ти. / то ще рече разхайтено- свободен/. - Що не земеш да свършиш някаква работа, ама само се моташ бадева и без никакво усилие. / бадева значи напразно/. -         Гаргешки работи - казвам аз, за да ядосам Гергана.  И Гергана наистина се ядосва. Тя е прочела в някой вестник, че всички живи същества трябва да бъдат уважавани.  Между другото гаргите четат вестници. Само вестници, защото в гората освен тъпи надписи и вестници няма нищо за четене.  То не че надписите сами по себе си са тъпи. Те са си много умни и полезни даже. Сочат към разни хижи. Например към хижа “ Кумата”, към хижа“Есперанто”, към Родина”, “Фонфон” “Кикиш” така нататък. Тоест би трябвало да сочат към тях. Само че по причина на хората, които са ги разместили, те сочат във всички възможни посоки, освен към хижите. Най-често сочат към задънени горски сокаци. Сочат понякога и към небето. Също и към земята. Но наистина много рядко сочат към някоя хижа. Когато това се случи хижата въобще я няма. Изгоряла е от пожар, например. Като Фонфон. Или пък е разрушена. Или пък не работи. Или пък най-малкото - хижарите са отишли за провизии и са я заключили. Затова надписите са тъпи не сами по себе си, за защото край тях са минали хора. Когато човек мине покрай някой надпис, надписът тутакси изтъпява, ако е умен. Ако ли пък е тъп става още по-тъп.  Това е не само защото хората разместват надписите. Така, защото се водят по тях, следват ги, и ги тълкуват.  Другояче постъпват гаргите. Те четат надписите за удоволствие, не заради ползата, или заради посоката. Четат ги заради насладата от четенето. Заради изкуството. Не им вярват и не се влияят от тях. Когато една гарга кацне върху надпис, който сочи към хижа “Фонфон”, например, прочита го внимателно, оглежда дъската, или ламарината върху която е написан / това е важно/, ситни известно време отгоре, крачи от ръб до ръб и обратно, поглежда към Фонфон, замисля се и изграчва :  “ Арре сиктирр бе. Фонфон отдавна изгоря. Вече дори и развалините са покрити с трева. Ти сочиш към една трънлива поляна. Аз да не съм някоя вчерашна гарга”.      Така грачи гаргата и въобще не се съобразява с надписа.  Или пък: Ти вярно сочиш към хижа Есперанто, дето уж я взеха Зелените патрули, ама хижата е заключена, защото младото семейство, дето я поддържа се смъкна към София и ще се върне чак в четвъртът вечер.  Грачат гаргите по повод надписите, ама няма кой да ги чуе.  Така че надписите не могат да ги излъжат гаргите.  Вестниците, обаче, могат. Гаргите, също като таксиджиите, много четат вестници, но също като тях нямат кой знае какъв обществено-политически опит и лесно се подвеждат.  Пък и имат възможност да четат само ония вестници, които хората изхвърлят в гората. Хората често изхвърлят в гората вестници, защото с тях завиват хляб, сирене, яйца, а често и домати. След ядене те изхвърлят вестниците, а дъждовете, ветровете и пороите ги разнасят навсякъде, докато най-накрая те не заседнат в някой дол, или ровина.  Тогава при тях идват гаргите. Гаргите кълват трохите от хляба, доматите, сиренето и яйцата, защото са гладни, а после забелязват и буквите. Отнавна, много отдавна, когато в горите рядко са се мяркали хора с вестници, гаргите са си мислили, че буквите са семки и са се опитвали да ги кълват, но после са разбрали истинската им същност и постепенно са се научили да четат. Днешните гарги дори си мисят, че са много грамотни, начетени и образовани, но всъщност са полуграмотни, полуначетени и полуобразовани, защото статиите от вестниците, които четат са разпачетосани от вятъра, дъждовете, клоните и останалите природни явления.    Та Гергана е прочела в някое парче вестник, че живите организми са богаство на природата и си е въобразила, че тя също е богаство на природата. В друго някое парче вестник пък прочела, че изчезващите видове трябва да се пазят и е решила, че тя също е изчезващ вид и трябва да бъде пазена. -         Въобще не си изчезващ вид – говоря й аз. – тъкмо напротив, много си разпространен даже. Гарги има навсякъде. Накъдето и да се обърнеш е пълно с гарги. Повечето рошави.  Гергана се засяга и се скрива някъде зад дърветата. Уж я няма, но аз знам, че ходи след мен, защото чувам тайнствено й шумолене. Най-накрая тя не издържа, показва се и ми грачи укорно : -         Ти не уважаваш живите същества -         Напротив, много ги уважавам даже. -         Защо тогава ми викаш “гаргешки работи”. Ние гаргите, не сме ли хора ? -         Хора сте. Даже повече от хора. И ти викам “гаргешки работи” от уважение. -         А защо ми викаш “ гарга рошава” -         Ами ти пък вземи се среши. Гергана млъква обидена, но няма какво да ми отговори. И много я е яд, че съм я надприказвал. Тя подкача от клон на клон, мисли как да си го върне и най-накрая измисля : -         Аз пък знам защо си ръгнал из горътъ че де си неко ламер. Защото си неуспешен. Успешните хора не се скитат по кривите пътеки като теб. Те ходят горе в “ Момина сълза”. Аз съм ги виждала. Отиват там с коли, после обядват, после гледат към чистия въздух и бистрата вода, пият по едно уиски и се прибират. Този път Гергана май успя да ме засегне. Вървя известно време мълчаливо и си мисля дали съм успешен, или неуспешен. Докато намисля решавам и аз да я жегна : -         Ти пък да не си много успешна. Успешните птици отлитат през зимата на юг, ако искаш да знаеш. Ходят на топло, където има гори, планини, реки, морета и всякакви насекоми за ядене. А също и дрънкулки за грабене. А ти седиш тук че де си някое врабче.  Гергана мълчи и по мълчанието й разбира, че наистина съм я жегнал. Мълчи и не се показва. Предполагам, че все пак ме следва. Ослушвам се да доловя шумоленето й между клоните. Не го долавям, обаче. “Дали пък наистина не се разсърди “ – мисля си и започвам да съжалявам, че я обидих, въпреки, че е гарга. Нали освен нея други хора наоколо няма. С нея се изчерпва ейкуменето.  И тук му е мястото да разясня какво е това ейкумене. Ейкумене е гръцка дума. В най-първоначалното си значение е означавала място. Място и нищо повече. После е започнала да означава мястото, където живеят гърците. После мястото, където живее целият обитаемия свят. После самият обитаем свят се е наричал ейкумене. Извън обитаемият свят е имало само варвари, индийци, които се хранят с възрастните си родитили / Херодот/, амазонки и всякакви приказни същества. Сегашната ни православана църква е екуменическа, защото се стреми да се разпростре върху целия обитаем свят. Екуменическа сега означава всеобхватна. Същото значи и католическа.  Та понякога, много по-често отколкото трябва, ейкуменето се изчерпва с гаргата Гергана. И затова не искам да ми се сърди прекалено дълго. Защото иначе в него оставам само аз. И тогава нищо друго не ми остава, освен да си сложа една сгъната лентичка са надпис “ Сам съм”, както другите си слагат лентички с надпис “ Не сте сами”. Но няма да има смисъл да я слагам. Защото няма кой да я прочете. Дори и гаргите, които иначе са полуграмотни и полуобразовани.  

lol

ако една гарга така те е избодриярствала, че си я виждал като марабу, едва ли ти се е обидила... нещо друго ще да е това с тъмното й мълчание. може да й е скучно или неизгодно/неудобно да е "вълча невеста", по нейно самоопределение, да простиш кича.

gargata Gergana! Gospod zdrave da y dava, da kwlve lapad-topove i drugi podobni! Da jivee ne samo obiknovenite 100, a charovnite 1000 godini!

cheers, Gergano!
Ekaterina.