

Кобургготски искаше да промени политическата система. И успя. Политическата система в България се промени. Така се промени, че политиката съвсем изчезна. И системата вече трудно би могла да се нарече политическа. Повече й подхожда наименованието система на простонародните движения.
Защото в България почти никой вече не прави политика. Дори и партиите. Най-вече те.
С едно-две изключения партиите нямат виждания, цели и убеждения. Дори и програми нямат.
Разбира се съществуват някъде, в някое прашясало чекмедеже, в някой забутан шкаф десетина, или пък повече листа с точки и подточки, над които с тържествени писмена е изографисана заканителната дума “ програма”.
Само че тази програма никой не чете. Нищо чудно не я чете дори този, който я е писал. Тази програма никой никога не е имал намерение да изпълнява. Най-малкото пък тези, които са я съставили.
Нещо повече. Никой не иска тази програма да бъде изпълнявана. Най-малкото гласоподавателите. Партиите в България просто откликват на народните очаквания. Или по-скоро на липсата им.
Защото мнозинството в България също няма ясни намерения, възгледи, схващания, или пък нравствени начала, които да следва.
То обхванато от различни видове боязън. И от различни видове тревожност. Повечето българи имат съвсем смътна представа за това кое как трябва да бъде и защо трябва да бъде. И сякаш не знаят точно кои са, защо са, откъде идват и къде отиват.
Затова и с такава охота приемат, че идват от едно велико минало, например. Представата за велико минало им дава опора и самочувствие. Тя отговаря на въпроса “ кои сме ние ”. Като отговорът е “ние сме потомци на велика цивилизация. Извънземна дори”. Макар и леко налудничав, това е все пак отговор. Той успокоява някои тревожности и намалява някои безпокойства.
Но другите въпросите си остават. Дори никой да не ги задава.
Кои сме ние. Кои са правилата, които ще направят общия ни живот поне поносим, ако не смислен и съзидателен. Какви са общите ни ценности. Към какво се стремим. Какво искаме да постигнем. Какво наистина можем да постигнем. Кои наши усилия биха отишли нахалост. Кои цели са недостижими и кои не. Какво е мястото ни сред другите. Кои държави и общества споделят нашите ценности, за да търсим с тях приятелства и съюз. Кои държави и общества ги отхвърлят, за да се пазим от тях.
Това са все въпроси на които може да бъде отговорено по различни начини. Различните отговори, различните пътища, различните възможности и различните начини за постигане на определени цели обуславят съществуването на партиите. Партиите предлагат решения, а хората избират – това е естественият политически живот. Там, където изборът е забранен, няма и партии. Избор, обаче, винаги има. Затова винаги има партии. Дори когато те са забранени, Дори когато не са обявени и уж не съществуват. Партии е имало векове преди да се появи политическото понятие “партия”.
През осми век, например, е имало две ясно разграничени партии. Едната е била за политика на съюз и приятелство с Византия. Такава политика са водили хан Тервел/ 700 – 721/, хан Кормесий / 721-738/, хан Винех /756-752/, хан Сабин /765-766 / и хан Паган / 767 –768/. Другата партия е била за война с Византия - такава политика са водили хан Кормисош / 753-756 /, хан Телец / 762-765/, хан Токту /766 –767/, хан Телериг / 768 –777/.
/ И досега не е ясно кое от двете - мирът, или войната с Византия биха били по-полезни за България. Би могло да се помисли, обаче, дали България и Византия щяха така лесно турците да се предадат на турците, ако бяха съюзници, а не врагове./
В други времена, при други условия, в други страни, тези две български партии щяха да се борят за доверието на народа. Тогава, през осми век, обаче, нещата са се решавали иначе. А именно :
Кормисош сваля насилствено Севар, Винех сваля насилствено Кормисош, Телец убива Винех заедно с целия му род, Телец е убит заедно с всичките си приближени. Сабин е прогонен и се крие при император Константин пети, Токту също прогонен и търси убежище на север. Паган е убит от слугите си край Варна. Телериг е подгонен от своите и бяга в Константинопол.
Любопитно е, че тази военно – родови преврати, отличителни за българското средновековие досущ приличат на военните преврати в Латинска Америка и на съвременните войни между различните родове и племена в Африка.
Любопитно е също и сходството между сегашните обществени настроения в България и тези в Латинска Америка.
В България, също като в Латинска Америка, политическите партии са изместени от народни и простонародни движения, водени от популисти и генерали.
/Продължението във вестник "Седем". Излиза в сряда/
Конституцията е "сгазена" от Г...
Наложителни промени в Конституцията...!!...
21.04.2007 22:26
А защо в България има повече партии отколкото трябва, дори в Америка са по малко?!
Това е.......
Жалко, че няма да мога да прочета продължението--пиша от чужбина (и по тази причина не мога да си купя вестника).
http://www.math.bas.bg/izbori/1991.html
Интересно е, не мислите ли? и няколко въпроса изникват.....въпроси чиито отговор не е толкова сложен.
Има някои неща, които не знам. И когато не знам си признавам
Защото ключът за палатката не е, че ние сме еди кви си-ни се водим, ни се караме, ами че това вече се е случвало и винаги ще се случва, ако действат точно определи условия, като тези у нас. Тогава сме полезни-иначе, сичко това е стара лента.
Библиография:
1) Сайтът за демокрацията http://www.dadalos-iizdvv.org/parteien/Grundkurs3/modell_2.htm
Цитатче:
Оберойтер: "Медиазирането на политиката означава, че медиите, начело с телевизията, са подчинили изцяло политиката на своите собствени закони".
Политика? — не, благодаря!...
"Служебен патронаж"
Олигархични тенденции
Изтощени партии http://www.dadalos-iizdvv.org/parteien/Grundkurs5/medienherrschaft.htm
Цитатче:"Междувременно обаче партиите потъват в продължение на години в усамотение, за да може всяка подгрупа да открои своите собствени позиции и принос към общия манифест. Всичко това се проточва твърде дълго и протяжно, програмните устави стават все по-големи и скучни. В края на всички тези продължителни програмни дискусии в крайна сметка партиите дават отговори на въпроси от завчера. И тези отговори са изтощени, празни и без необходимата енергия...."
"Политиците си обещават успех само тогава, когато излизат на сцената динамично, жизнено и енергично. Програмните дискурси не съвпадат с поведението на медийното общество, което залага на персонализиране, картинност и напрежение. Програмните дискурси предлагат писания, абстракции, когато са добри: интелектуалност. Посланията са трайни във времето; но теле-обществото залага на разнообразието, на бързата и рязка смяна на ролите. И понеже всичко това е така, програмите вече не са особено определящи за стойностното и ценното (...). Това буквално лиши от "смисъл" партиите. ...Там, където политическият смисъл вече не играе роля, не са необходими повече спорове
2. Що е то катастрофично съзнание, тревожност
Тук несъмнено номер едно е Вилхелм Райх.”Емоционалната чума” „Масовата психология и фашизма, Слушай, малки човече”, и всичко, написано от него http://www.teneta.ru/rus/ve/vilgelmreih_psyandfascism.htm
Теодор Адорно, Маркузе, Фром-
Този феномен се свързва с широките обществени настроения свързани с глобалните военни и икономически катастрофи.
Адорно, Е.Фром и Х.Маркузе виждат в това съзнание реакция на тези социални страти и групи, които в резултат на радикалните промени не могат да се справят със ситуацията, не могат нито да я разберат, нито дори да я назоват, да я свържат с едни или други вече видени или преживяни житейски състояния.
Катастрофичното съзнание е кризисно съзнание, съзнание, което не се справя със своята основна функция да ориентира хората в техния социален свят, оставя ги да се оправят без някой да им казва и показва как.
В тази критическа ситуация хората започват сами да продуцират „обяснения за станалото”. Най-често започват да търсят виновния.
В изследванията на т.н. авторитарен характер (социален тип –Е.Фром) се разкрива изворът на тази конструкция.
В психоаналитичната версия вината е на самия индивид, това е следа на някаква преживяна в най-ранното детство криза, с разкриване на не можещи да бъдат разкрити връзки и отношения с и между възрастните. Но не само. Станалата грешка „се поправя” от авторитет, най-често от родител. Строгият баща наказва, но и показва, показва – правилното, показва образец, който трябва да бъде следван безрезервно.
В социологическата интерпретация става дума за т.н. вертикална мобилност – индивидът, който „се придвижва” нагоре се сблъсква със среда, за която нямо подръчни средства да я владее, т.е. да обяснява и да подрежда. Така се оформя специфичен вътрешен конфликт – индивидът заел „чуждо” място от една страна, с всички сили се стреми да докаже че това не е чуждо, а негово, заслужено с труд място. Но от друга, се съмнява, страхува се, че другите, сред които той „се маскира” като свой ще го разобличат, ще му покажат неговото „същинско” място. Адорно ситуира този тип конструиране на социалния свят с т.н. долна средна класа. Това са хора, които невероятно строги по отношение на нормите на общоприетия вкус и поведение тъкмо защото нарушение на тези норми за тях означава „пропадане”, връщане обратно, там, откъдето те с такъв труд и страдания успяха да се измъкнат.
Колкото и да са общи тези констатации, те имат евристична стойност при обяснения на феномена „Атака”. Той е производен именно на пост-преходна ситуация, а не на прехода.
Преходът е нещо като метафорично детство. Там се крият корените на днешното състояние и положение на индивида, тайна на неговото оцеляване. А те са във вината, но не на другия, а собствената му вина-за да оцелее той наруши някаква силно значима за него и неговата социална мрежа норма. Самото оцеляване по този начин става съмнително и ..несигурно, негарантирано.
Пост-преходната ситуация рязко подсилва този конфликтен потенциал тъкмо поради това, че или не показва новите норми, по отношение на които оцеляването може да бъда оправдано по едни или друг начин, или показва такива, които изобщо не могат да оправдаят каквото и да било „преходно”, подсилват ужаса от евентуалния провал.
Изходът от тази кризисна ситуация се търси в преноса на собствената вина върху другия. Не аз, а „те” са виновни. Не аз, а „те” трябва да бъдат наказани, да бъдат заставени да действат „правилно”.
Популистките партии на мода не само изострят различието, но и конструират върху него така нужната обясняваща вината конструкция.
Катастрофическото съзнание е израз на страха пред бъдещето. То е и неопределено, и непредвидимо но е неотвратимо.
http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Sociolog/Adorno/index.php
Хосе Ортега и Гасет-Въстанието на масите http://www.lib.ru/FILOSOF/ORTEGA/ortega15.txt
Канети-Маса и власт http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Psihol/Kanett/index.php
3)Връщане към миналото, в корените-това е отлично обяснено от Ерик Хофър-миналото е отричане на сегашната действителност. Отричайки действителността, ние търсим опора на потъващия Аз в него. „Всички масови движения осъждат настоящето, обрисувайки го като междинен етап към едно славно бъдеще: мизерна изтривалка пред прага на бъдещия златен век. http://www.easibulgaria.org/books/hoffer/zaglavna.htm-виж стр 15, абзац50
„4) Българите-сестри на Латинска Америка.Тук просто е задължителен Густав Льо Бон-толкова добре е обяснено, че няма ак да не го разбереш! http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/Psihol/Lebon_PsNar/_Index.php
Аре, читат надо, больше. Синца заедно, де! Успех!
23.04.2007 16:50
26.07.2011 05:56
31.08.2011 09:01

2. Няма такова нещо
3. Любопитни мнения за писанията ми във форума на "Атака"
4. Новиат блог на the hobbit, умният и смислен човек - рядкост
5. италианско списание пише за дневника ми. Знам, че е детинско, но се гордея
6. А тук един човек /изглежда македонец/ е оценила писанията ми за Сталин и Шостакович. Знам, че е детинско, но се радвам
7. Как да напишем успешен постинг, който да влезе в "избрано" и да бъде четен от много хора
8. Ново, истинско, искрено.