Една вечер Румен и Лили дойдоха с едно нещо, което по-късно определиха като кифла, а в началото казаха, че било Мими.

  Разположиха се, наляха си пиене, изговориха няколко приказки за курвите, педерастите, боклуците и гаднярите, след което Лили започна да целува Мими.

  Мими уж се поотдръпна, уж измънка едно “ Ама кво е тва са, виж кво са, ама аз такова са, глей са, аз не съм онакава са, ама кво праим са, глей ква си ма са, ма що така ма, ма чакай сега ма, ма ние да не сме онакова ма “, пък накрая и тя започна да целува Лили.

  По- късно Румен ми обясни, че възнамерението им било те двете да започнат купона с любовни ласки помежду си, а после да се включим и ние, като Румен  се занимае с Лили, пък аз с Мими, за да можем всички ние да се завъртим във вихъра на оня жизнелюбив начин за прекарване на времето, който младите хора на всички времена и народи наричат ту вечеринка, ту соаре, ту джамбуре, то парти, ту купон, ту оргия, ту битово разложение в зависимост от времето, мястото, обичаите, природонаселението и наказателния кодекс.

  Ох,  извинявам се за дългото изричение, понякога ме прихваща да пиша като през 19-ти век. / То вярно, че съм от едно отколешно поколение, ама пък не пък чак пък дотам пък/

  Та всичко се развиваше по някаква все още нясна замисъл. Ние с Румен пиехме, Лили и Мими се целуваха, после Лили започна да дърпа блузата на Мими с цела да улесни достъпа си до каквото там имаше под нея. /В смисъл под блуата, не под Мими/.  Мими, олаче, започна да оказва отначало плаха, после усилена, а накрая и яростна съпротива, докато Лили оказваше отначало плах, после

усилен, а накрая и яростен натиск, пидружен с възклицания като “ Ти кво се дърпаш ма кифло тъпа, я не ми се превземай, че ще взема да ти шибна един” и всякакви други подобни.

  Ние с Румен ги гледахме с любопиство, а те се дърпаха една друга, като нито едната не успяваше да издърпа другата, докато накрая нещо се умориха, или пък Лили реши да ходи в тоалетната да се оправя, не помня точно какво стана стана, но се озовахме с сам и с Мими и тя ме помоли да я спася, защото били дошли тук само така, на майтап, да направят малко сеир, и тя въобще не била придполагала, че наистина ще искат да я любят, да я плющят, да я обладават, да онождат и въобще както там се нарича изнасилването тия дни.

 Не бях много склонен да я спасявам, поради печалания опит с подобни видове спасяване, който, между другото съм споделил в един разказ, който се казва  “Тройка по някое време ”и е отпечатан в сборник разкази от разни люде с общо наименование “ Sex off”

  Но девойчето пророни две страдалчески сълзи,  така че аз се смилих върху нерадостната й съдба и когато Лили се върна -  фучаща от решимост да доведе до победен край любовните си пориви аз спокойно я попитах.

- Лили, ама ти наистина ли се възбуждаш от Мими ? В смисъл подмокряш ли се, или каквото там ви се получава на вас, жените, кокато ви налегне любовна жад ?

Лили спря да фучи, позамисли се малко, след което възмутено отвърна :

- Ма как така да ми става. Откъде накъде щяло ми става. Ама за каква ме мислиш ти мене ?

- Ми като не ти става – попитах  –  защо ти трябва да се пънеш и се хабиш с тая кифла, ли беше мифла ли...

-  Не е мифла, а е Мими и е кифла – уточни Лили, след което се замисли. На знам всъзщност дали наистина се замисили, или само се преструваше, че мисли, но любовият й усрем се прекърши, жестокостта й се сломи, тя си наля водка, погледна накриво към Мими и изсъска :

 -  Размина ти се, кифло тъпа, да се благодариш на Иво.

Мими, обаче, не ми млагодари, въпреки че се засякохме два-три пъти из махалата.

    Купона, така или иначе не се получи, но пък из махалата ми се разнесе славата на особен човек, който чете откачени, но иначе задълбочени книги и освен това умее да се оправя в разните заплетени житейски обстоятелства, защото е мъдър.

   А Румен и Лили започнаха да мъкнат вкъщи разни махленски страдалци, които искаха се допитат до мен по сложните житейски въпросиа. Сложните им житейски въпроси се свеждаха най- вече до : “ Аз много го обичам, ама той не ме обича, кво а праа “, а също и “ Нещо не съм щастлива , кажи ми кво а праа” 

  Въобще забелязах, че  щастието се е превърнало в нещо като мания. Болезнено пристрастряване някакво.

  Ако се размотаете малко из блоговете /дневниците/  ще го забележите и вие. Всички търсят щастие, искат щастие, говорят за щастие, мислят за щастие и очакват щастие.

  “ Вчера бях щастлива, ма днеска не съм чак толкова, тюх да му се не види, ех как бих била щастлива ако можех изляза, ама майка ми не ме пуска, майната й на майка ми,  ма как ся да съм щастлива в тоя нещастен град, дето живея, пък аз бях днеска с Гошко и бях, много, много, много щастлива, ама аз пък защо не съм щастлива, след като го заслужавам и какво още трябва да направя, за да бъда щастлива и най-вече

  искам, искам, искам, искам, искам, искам, искам да бъда щастлива “ и

  защо, защо, защо, защо, защо не съм щастлива и  защо е толкова кратко това гаднярско щастие, дано се скапе от мъка дано.

Ето какво най-често пише в блоговете /дневниците/.

  Там се разлетели на цели ята разни бели лястовици и всеки чака да ги зърне, за да бъде щастлив, а много малко хора се сещат,

 тоест въбоще никой не се сеща, че белите лястовички не че ги няма,

 напротив, има ги, със сигурност ги има, няма начин да не ги има, обаче

първо

 те не фърчат на ята

 и второ

за да дочака човек някоя бяла лястовица трябва много да се потруди, защото ще се наложи първо да й направи гнездо и то не какво да е гнездо, а удобно гнездо, да мъкне сламка по сламка, ама не какви да е сламки, а  пресни и гъвкави сламки, за да бъде удобно гнездото, след това да носи кал, и то не каква да е кал, а съвсем чиста кал, след това внимателно да лепи сламките с чиста кал и слюнка, после да чака калта и слюнките да засъхнат, за да види дали се е получило гнездото и ако не се е получило да  започне всичко отново и ако накрая успее  да направи наистина удобно гнездо ще дойде...

  Оо, не. Много бързате значи.

  Ще дойде не бялата лястовица, а най-обикновената черната лястовица.

  Само че не трябва да я пъдите, защото ще ви се разнесе лошо име сред лястовиците. Трябва просто да направите ново гнездо.

  И пак ще дойде черна лястовица. И тогава пак трябва да правите гнездо.

  И така, като направите десет гнезда, на десетото гнездо...

О...чудо...

 Хе, хе – шегувам се бе хора.

 В десетото гнездо пак ще се намести черна лястовица.

 Вие, обаче ще продължите да правите гнезда, макар че все повече ще губите надежда да дойде бялата лястовица, а ще продължите да правите гнезда не за друго, а защото от толкова правене на гнезда вече сте се научили да правите гнезда и ще ги правите, дори и никой да не гнезди в тях, просто така, заради правенето на гнезда.

  И когато вече съвсем загубите всяка надежда и когато вече сте забравили за какво служат тия гнезда дето ги в правите, точно тогава, не по-рано ще дойде бялата лястовица за да каже примерно :

   - Ей, ама ти много хубави гнезда правиш, на ти едно щастие ?

   - Щастие ли ? Ама това пък какво беше ? – ще попитате вие.

   - Ма как така, не помниш ли, онова за което толкова искаше, дето все го чакаше, дето толкова го въжделяваше и дето все се чудеше защо не идва.

   -  Абе имаше нещо такова, ама сега искам друго.

   -  Какво ?

   - Дом, сигурност, спокойствие и дъщерята да си дойде от чужбина. А освен това някой да даде пари да асфалтират покрива на блока, че капе, а пък аз съм на последния. И един диазепан, ако може, че е събота и аптеката я затвориха.

  А пък денонощната е...

Ама тук чувствам, че се увличам. Говоря нещо, после друго, а накрая  забравих за какво говоря. Въобще не знам даже за какво говоря.

  Това си е само желание за дърдорене и нищо друго. Чиста логорея или както там му ликат. Затова спирам засега.

  Ще довърша, обаче, за Румен, Лили и останалите.

 

Много се извинявам на всички, които бяха пратили коментари ,дори на тези, които се бяха опитали да напишат нещо язвително. В никакъв случай не изтрих постинга заради тях. Дори за доказателство ще напиша нещо срещу моя постинг, за да заместя това, което без да искам изтрих.
Благодаря на Теси и на всички осотанали за добрите думи.
Наистина най-искрено съжалявам.

Cетих се за един цитат от Братя Карамазови, (по памет) “...хората са родени за щастие и този, който е напълно щастлив е достоен да си каже ‘изпълних завета Божий на тази земя’”. Kолко трудно е това и колко често гоним ятата от черни лястовици, а белите не ги и забелязвамe, дори да са пред очите ни.

абе първата част беше по-добра

Както казваш в " Свършекът на света" - много зор трябва, за да постигне нещо човек. Така е и с "обикновеното" човешко щастие, което сигурно е някъде около нас, но взирайки се и търсейки " необикновеното", просто не го забелязваме.
Не е лошо от време на време и да мислим, а не само да действаме първосигнално. А ти определено ни "заставяш" да размърдваме и някои други мозъчни центрове ( не само тези, които ни напомнят за физиологичните ни нужди).
Отново и отново съм впечатлена!
Поздрави и пожелание за истински празнични дни!

Почувствах се като действащо лице в разказа ти и дори започнах да преосмислям и преоценям живота си.
Поздрави!

Въпрос към Иво Беров

Защо, когато една публична личност си позволява да отрича и обижда цяла религия, това се нарича от публичната личност анализ, а когато някой доброжелателно се опита да му влезе в стила, коментара бива характеризиран като язвителен?

И понеже си говорим за политика Ви препоръчвам горещо есето на Е.М. Фостер "Tolerance"(1941).

Dobre pishe, v stil "social fiction" style, no vsichko namirisva na mnogo alkohol i dilirium sled tova. Lyubopitna sym da procheta neshto ot Ivo, sys sigurnost, napisano "na trezva glava" ...pyk i deazipam otgore, meleee ! Dali se lekuva tozi chovek? Spored men ima problemi s nedoizjivyano detsvo i yuneshestvo. Vyzmojno travmi ot komunizma, jeni ili ot "totalitarna" maichina grija. No da e jiv i zdrav, zabaven e i otkroven,mnogo dori!

Можеш всекиму да кажеш " говориш глупости". Не е обидно. Защото и на най-мъдрия се случва да говори глупости.
Но на никого не бива да казваш " ти си глупак " Това е обидно.
Едно простичко наглед правило, но за да бъде то разбрано и прието са били необходими не векове, а хилядолетия.
Човек може да убие без да бъде непременно убиец.
Човекът доста често е нещо различно от своите прояви. И винаги е нещо повече от тях.
Мога да се подигравам на проявите му.
Не и на него.
Човекът е нещо повече от религията си.
Но са му необходими хилядолетия, за да разбере това.
Мюсюлманите-фундаменталисти, например и десога не са го разбрали.
Ползвам се от свободата да се подигравам на всяка религия.
Вменил съм си задължението да не се подигравам на хората, които я изповядват.

За коя “публична личност” става въпрос, за коя “цяла религия” и къде е била тази религия отречена и обидена? Просто от любопитство питам, защото наистина не разбирам за какво става въпрос (щом задавате въпроса си публично сигурно искате той да бъде разбран и от други).

И още едно уточнение. Думата “доброжелателно” значи “с желание да направиш добро или да видиш доброто в нещо”, а “язвително” значи “с желание да уязвиш и нараниш”. По моето скромно мнение, предишният ви коментарът съвсем не може да се определи като доброжелателен, а “язвителен” е по-точната дума. Това не значи разбира се, че нямате право на мнение (макар че аз лично едва ли бих изтърпял такъв тип коментари в моя дневник). Просто искам да ви препоръчам повече чувствителност към въпросите на “добрия вкус” (например, къде и как е подходящо да изказваме мненията си, така че да не обиждаме другите) и също така малко повече уважение към акта на творчество (който в някаква степен е и разголване на душата и изисква огромна смелост и душевно напрежение, и на който малко хора са способни, за разлика от критиката например, която нищо такова не изисква).
С молба за извинение, че се намесвам в чужд, макар и публичен, разговор. Сашо

Малко отговори
@сашо
Значи ставаше въпрос за изявленията на г-н Беров във връзка с християнството. Ако човек се разголва като пише, какво лошо има това разголване да се квалифицира като "словесен ЕКСХИБИЦИОНИЗЪМ"?

@ивоберов
Г-н Беров, ако можете да се подигравате на проявите на един човек, не приемате ли, че писаното творчество, т.е литературата е човешка проява? Не може ли тя да бъде осмяна?

Ако човек е нещо повече от религията си, то предполагам приемате, че религията за Вас, това сте Вие, т.е сте си Бог сам за себе си.

Без да се заяждам, наистина ви препоръчвам есето, за което Ви споменах. Ако го нямате, ще Ви го набера в ЛС.

Човек може да убие без да е убиец? Ако говорим буквално, а не преносно, с презумцията, че нещасни случаи няма, защото нищо не е случайно, то такава сентенция бие към фарисейска мъдрост.

Уважавaм блогерското Ви пространство и както виждате спазвам повече от добър тон. Но винаги има едно "НО". Но- то е, че дори и най- големите творци имат често нуждата от приземяване(мнението е лично). Пример: Заточението на Юго или Любовите на Балзак...

А как да се отрече, че изтритият ми коментар:
1. Имаше литературни качества
2. Беше написан във Ваш стил
3. Имаше за цел да провокира размисъл за разликите между социален реализъм и ексхибиционистичен натурализъм...

Аз следя творчеството на Иво от години и рядко съм виждал текстове пропити с толкова истинско християнско чувство (включително и посланията в този дневник разбира се). Всеки, който ги прочете внимателно ще види това. Наистина не мога да разбера за каква точно обида на християнството става въпрос и съм сигурен, че просто нещо не сте доразбрали—а човек трябва да внимава като отправя такива обвинения.

Освен това, както вече споменах, да твориш е като да режеш от себе си, а да критикуваш е като да хвърляш камъни. Точно затова не можем да придиряме на твореца, дори понякога да казва обидни неща. Не разбирате ли огромната разлика между това да твориш и това да даваш мнения за сътвореното от друг? Направете опит тогава да напишете нещо изстрадано и искрено и го сложете там където всеки, който иска да покаже колко е умен или пък ви има зъб по политически причини ще може да го критикува както си иска или дори да ви се подиграва. Сигурен съм, че тогава ще станете по-внимателен и към собствените си критики.

А колкото за предишния ви коментар, по мое мнение той беше просто един несполучлив опит за осмиване (без каквито и да било “литературни качества”), от който самият аз се почувствах неудобно докато го четях. Това едва ли може да се нарече “спазване на добрия тон”. Позволявам си един съвет: ако толкова уважавате християнството, стремете се да го показвате с поведението си, а не като търсите въображаеми врагове и еретици, които да бъдат уязвени.

ПП Да не би пък да става въпрос за посланието за филма и Великден? Но да криткуваш фарисеите и лицемерите, настанили се “на Мойсеевия стол” (в случая, йерарсите на Православната ни църква, някои от който са наистина “срам за храма”, като онзи, дето прави мутрите “архонти”) не е никаква обида, а напротив, защита на християнството. А за да разберете отношението на Беров, прочетете например книжката му “Бетонната фея” или пък “Не е Апокалипсис” в този дневник. Там нещата може да не са казани декларативно, но всеки, “който има очи и уши”, ще ги усети.

Дали полемиката с еротичното може да се квалифицира като изкуство? въпросът е многопланов и ще го оставя отворен.

Да се направи опит за симбиоза между авторитет и читател/потребител на изкуството, е цел на едно творчество. Не може всичко да е позитивно. Можем да зачитаме един авторитет, но защо да не можем да го оспорваме? За тази симбиоза идеше реч, която биде неразбрана, нещо повече- похулена.

Подобна симбиоза, за каквато говоря са полемиките не Нитцше с антисемитите, полемиките между Славейков и Вазов, ако щете полемиките между Ева Марс и Елисавета Багряна.

Полемичният анализ е способ, средство за кристализиране на философски и литературни идеи, дебат в най- плодотворната му форма.

А Вие драги Колев, поемате позиция на един "втори глас", никога съмняващ се, а оттук лесно попадащ във заблудата, че избраният Авторитет има съдбата да спаси света.

Слънцето би изгряло без всеки от нас...

Критикувал съм (понякога рязко, но не и грубо) автора на този дневник по някои наболели (“актуални обществено-политически” :-)) въпроси. Просто се стремя да мисля трезво, а когато се случи да попадна на истинско, искрено и изстрадано творчество (което е голяма рядкост) изпитвам инстинктивно уважение.

ПП А колкото до “полемиката с еротичното” и кога тя е изкуство и кога не, въпросът е наистина доста сложен. Много зависи от отношението и намерението.

Ето, че стигнахме до консенсус. Сега аджеба, изстрадано творчество ли са приказките за : "за курвите, педерастите, боклуците и гаднярите". Авторът е оръжие. Откатът е читателят. Това е моето мнение. Творецът е като политика- трябва да му се изработи адекватна система за оценяване. За политика това е електоралният вот, за творецa директният контакт с читателя.

Не може всеки читател да е на 101% доволен. Оттук, творецът може да реши или да пренасочи творчеството си в широкоприемлива форма, или да сегрегира "избрани" 100% съмишленици- което прави г-н Беров.

Дали е изстрадано творчество? Да, абсолютно. Това или го усещаш или не. Текстът е цялост, със свой собствен дух (който не винаги е очевиден), а не две изречения извадени от контекста им. Важно е намерението и отношението. Виждам, че четем едни и същи неща по съвършено различен начин—и пак ви препоръчвам да прочетете и някои други неща от Беров, които могат да ви помогнат да разберете по-добре светогледа му. Няма лошо в несъгласията разбира се (особено по естетически въпроси). Важното е да не бързаме да обиждаме, без понякога изобщо да сме вникнали в това, което обиждаме и като го тълкуваме го по съвършено превратен начин.

Като преодолях първоначаното си нелепо смущение от някои "думички", се насладих на четенето. Добре разказано. И за неуюта да си всред първичното здравомислие на тълпата. И за насладата от уединението, което ти е отредено според вечния закон на духовната йерархия. И за тъжното прозрение за блатното безсмислие на щастието. Има я смелостта да оголиш усещането си за свобода, има го и риска, който носи след себе си такова саморазкриване - "Аз съм сам, а те са всички." Но свободата се купува с болка - в повечето случаи.
Чудно ми е защо коментаторът с притеснителен за изписване ник, се спира до първата истина - "за курвите, педерастите, боклуците и гаднярите", и се прави, че не разбира втората. Освен това, въпреки че и аз изпитвам известен скептицизъм към някои размишления на автора върху християнството, определено никъде не съм откривала обида към цяла една религия. Може би ортодоксалният вярващ (какъвто признавам съм и аз) изисква по-дълбок емоционален респект към евангелските истини. Обаче свободата да се съмняваш и грапаво да търсиш е несравнимо по-ценна от безметежното следване на унаследена традиция. Усещам езически привкус във второто, а не в първото.
И без никой да ме пита ще заявя, че подобно на г-н Колев не робувам на авторитети.
Михаела

Преди и да си помислиш за езичеството, в което е залегнало съмнението, мога ли само да дам за пример Апостол Павел и Беряните?

Мога само още веднъж да се извиня, че неволно изтрих оня коментар. Независимо от целта и намеренията му в него бяха вложени умения и труд.
Сърдечно благодаря на всички за подкрепата.

това защо го разказвате,иво беров?преценяте го като интересно или писането ви носи удоволствие.
защото ако е второто е блог,ако е първото...<?>+< † >