Предговор - предупреждение :

Това писание е дълго, но затова пък хубаво. Има и картинки накрая…

                                                …

  Златото на листата с всичките му червено-жълти оттенъци хлуе в очите ми. Те го поглъщат, ядат, преживят и смилат. Те са две животни отделно от мен. Нещо като извънземни медузи. Медузи, които живеят в собственото си море със солена вода.

  Море със свои приливи и отливи. И вълни, които не се разбиват навън, към брега, а навътре към дъното. Дъно с все още неизмерени дълбочини.

Очите ми смилат есента без никакво усилие.

 Търбухът им е огромен. Всеобхватен почти.

  Защото те си имат една особеност.

  Отварят се откъм дъното.

  Отварят се откъм дъното, където се разбиват вълните на соленото им море.

   …

  Колата ми е чудесна. Не е нова, но е чудесна. За някой, който допреди няколко години е карал Шкода 100S всеки Опел е чудесен.

  Спиийд кинг и волюмето на макс.

  Милото ми поколение… Жалко и гордо едновременно.

  Милото ми, гадно, задръстено, гордо, отворено, нахакано, забатачено, затлачено, , отнесено, несносно, нескопосано, злобничко, честно, унизено и гордо поколение.

  …

  То измисли свободата.

  Така, както си стоеше по разните служби, държави, бакалници, библиотеки, почивни станции на профсъюзите, затвори и учреждения.   Край на ограниченията. Забранено е да се забранява.

  …

 Поне там, в другия лагер.

 При нас беше забранено да се позволява.

  …

Ограниченията, обаче, продължава и сега.

  На магистралата към Пловдив знаците често ограничават до   90, 100, а понякога и 70 даже км в час. Пълна нелепица. Окончателна безсмислица.. Никой не кара с по-малко от 110.

   Дори там, където ограниченията са 50 и 60. Най-вече там. Нали тоя, който ги спазва никога никъде нe би стигнал. Или би стигнал там, където въобще не е искал. И когато е вече няма смисъл да се стига.

   …

   Затова ли измислихме свободата. За да не спазваме знаците и да се трепем по пътищата.

    И защо ли я измислихме, след като не знаем какво да правим с нея.

   И след като тя така гадно се държи с нас. Неблагодарница. Храни кучка да те лае…

   Милото ми, прецакано поколение...
...

 Е, няма пък да клекна до тия. При тях няма риба. Въобще никак не е лесно да се познае къде има риба. Но пък е много лесно да се познае къде няма. Няма там, където клечат тия. Тия хора. Тия люде. Където хорско и людско, там не е рибешко. / Стара рибарска мъдрост от остров Рапа Нуи. Който не вярва да провери в Гугъла /. Дори човешко не е - бих прибавил аз. И прибавям…

….

   И аз ако бях риба никога нямаше да се хвана на въдицата им. Защото клечат там, където е най-удобно. Ако се замъкнат на някое по-трудно място могат да се сецнат. А те не са дошли тук, за да се сецват, нали. Дошли са за друго. За какво ли ? Не знам. Те също.

  Тръгвам сам. По-далеч. По-навътре…

…

  И това май ние го измислихме. Човек може да бъде единствен без да бъде гонен, хокан, проклетисван, пустосван и уволняван. Различието и другостта не са заплаха. Тъкмо обратното Човекът е ценен и важен доколкото е единствен. По дяволите всички раси, държави нации и религии / Е будизма може, щото не е баш религия…/. Те ни лъжат. Лишават ни от нашата единственост. И ни разделят.

  А при всичките си различия ние имаме поне две общи неща. Имаме равни права. Освен това всичките - бели, червени, жълти, черни, мургави и всякакви имаме общ произход.

  Всички сме деца на цветята.

   …

  Вървя като Че Гевара,  през дерета, храсти, шумаци и трънаци, за да осъществя своята единственост и другост. Сурвам се по наклони и камънаци и ето че стигам до безлюден, чист, дълбок и скалист вир. Наоколо витае безлюдие / това последното изречение го написах под влияние  Чевенгур от Платон /. Оставам насаме с природата.

   …

 И природата ние измислихме. Преди нас нямаше природа. Имаше суровини и полезни изкопаеми.

А също и безполезни. Тях ги има и сега. Сещате се кои са…

 Анцугът ми обаче, боде. / Ходя с анцуг из тия пустоши, пусти да останат, за да мога по-лесно да се катеря, да се разкрачвам,  да пълзя и да се сурвам./ А боде, защото е целият осеян с малки бодлички, които не са никакви бодлички, а най-вероятно съкровените части / удове, членове, семена/ на безименен бурен / пак израз от Платонов/. И буренът е решил да върти любов и да се размножава тъкмо по този трънлив и досаден за рибарите и другите същества начин.

   Стържа ядосан анцуга си и си давам сметка, че безименният бурен точно това цели макар и да не го знае / а всъщност може и да го знае, кой го знае/. Да бъде изстърган някъде си, за да се разпространи на повече места и ако може да завладее целия свят.

   То всички сме така.

  Всички - от бурени, мекотели и вируси, до всякаквите хора. Всички искат да се разпространят из целия свят. Което не е толкова лошо чак.

Лошото е, че целият свят е един единствен.

 …

   Поставям се на мястото на бурена / никак не ми е трудно, познайте защо / и  го разбирам. Той също е цвете. Или е бил някога. През пролетта, например. И е цъфтял незабелязано, също като еделвайса от песента, дето „защо цъфтиш кажи, на никого ненужен ти”. А после е решил да се размножава не с ласкави венчелистчета, а с трънчета, които се вкопчват в анцузи, козини, кожи, същества и въобще неща, които се движат. И в живота най-вече.

…

Всички правим така. Вкопчваме се в живота. И с ласките и с тръните. Като ласките ни често са трънливи. Тоест не често. Винаги. За сметка на което тръните ни не са ласкави.

 Да бяха честни, поне…

 Като онези, от моето…

  …

  Тях май само аз ги разбирам. Защото съм един от тях. Само дето имам баня с топла вода, макар и отскоро. И дето имам кола, която се движи, макар и отскоро.

  А те нямат нищо. Също отскоро. Десетина години, примерно.

   …

   Виждали сте ги. Всички те имат бели коси. И ако не са небръснати, най-малкото са брадясали. Много приличат на ония, дето ровят в кофите за боклук. Не ровят, обаче. Приличат и на просяци. Не просят, обаче. Можете да ги познаете и по това, че носят дънки и дънкови якета. А също и по погледа. Макар че няма как да го срещнете, защото те гледат нагоре.  От гордост. Не искат някой да помисли, че са просяци. Или пък че ровят в кофите за боклук. От какво живеят, обаче, никак не е ясно.

    …

  Четири рибки за пет часа. Четири черни мрени. /Става за припев на блус, тоест жална песен. Някой път ще направя песен с тия думи./

   Риби - сгъстък от околната разпиляна красота. Духът й.

   Нейният дух в четирите черни мрени.

  Дали да пусна красотата обратно в подмолите й ?

    В подмолите на красотата.

   При четирите черни мрени.

 Ей, ама наистина от това става песен…

   …

    Няма пък да ги пусна. Заслужил съм ги, макар и маломерни. Ходил съм по баири, драпал съм, сурвал съм се, потил съм се, разпространявал съм тъмната и трънливата страст на безименни бурени и незнайни цветя. / И това, между другото,  става за песен. Абе аз каквото и да си помисля става за песен. Въобще мислите ми са като топ туенти или колкото там беше…Хит до хита.../

Така че подмолите на красотата си остават без четирите черни мрени. Изключително вкусни, както се оказа в последствие…

  ….

 А иначе постигнаха много. Искаха да променят света. И го промениха. За пръв път вмениха на тътрузещото се след поривите и прозренията им човечество, че отделната личност е по-важна от държавата, службата, фирмата, групата, корпорацията и колектива. / Някой се цепи от колектива ! Някой се прави на по-важен от него !..- леле какъв ужас за комунистическите възпитатели/

 И как го постигнаха ли ?

  Със своите представители, които дойдоха на власт. Клинтън е бил хипар, например. И със законите, които създадоха. И които спазват, защото са ги създали самите те. За себе си.

…

 Ама това там. Тук те „  Лежаа на жлътите павето оти ги мързея /с ударение на „а” : да работат „ . И „продадоа България на НАТО, а също и Кремиковци за един лев. И „съсипаа земледелието начело с Филип Димитров „. Щото „  не са истински българе…”

   Милото ми, гордо и жалко поколение. Попадна на лошо място в лошо време. В лоши времена…

…

  Е,  не цялото, а една много малка част от него. Другата му част си пиеше ракията, пестеше за Москвич и за Волга, успяваше някак дори да спести, главно чрез кражби и само след някакви си пет-шест до десет години успяваше да се сдобие с така възмечтаните возила. В тях седеше колкото отгоре за да се вози, толкова отдолу да ги поправя. Слушайки сръбско и гръцко.

 Абе откъде ли ни връхлетя корупцията и чалгата ?

…

 Прибирам се при колата на свечеряване. Сам. Ония са си отишли. Изведнъж повява. Съвсем лекичко. Оня неочакван, много познат и за едно лято съвсем забравен повей, който простичко и неумолимо казва :

  „ Иде зима…”

 …

 Орлов Мост с очакваното задръстване. Вали. Отвсякъде ме обграждат размазани светлини. Сладки деца на времето. Уютно ми е. Нямам нищо против задръстването да трае вечно.

 …

То май наистина е вечно.

Имам честта да съм първи.
Господин Беров, словото ви се лее.
Когато пишете Литература, просто е удоволствие да Ви чете човек.
Само още нещо да добавя - смятам разказа "Любов" за постижение, съизмеримо със ...абе и аз не знам.Ако ей сега светът загине, този разказ ще даде представа на следващите, дето ще ни ровичкат кокалите, какво е туй нЯщо човек.

Детството ми е изпълнено с тази природа и най-различни живинки. Между тях важно място заемат Реката и рибките в нея. Но съм се разминавал и с водни змии, захапали малки жабки или малки рибки...Мрените са симпатични, но я хвани кленче, малко по-трудно е...Колко много дни от сутрин до вечер съм шляпал по Реката...
Ех, Иво, ех Беров...какво да се прави такива са ни поколенията...Обичам си живота с миналото, настоящето и бъдещето/имам внук и внучка, засега/...Да не забравяме никога да се пооглеждаме - не бива да оставяме Птицата, която рядко каца на Рамото ни, да отлети без да и се порадваме...

Много хубаво настроение създава написаното. Ведро и спокойно едно такова, но при яснота на погледа и с осмисляне на нещата. С някои от главните неща, които ни казва Иво тук обаче съм дълбоко несъгласен.
Приемам, че въпросното поколение, или една малка част от него, са възприели, или дори измислили, като основна ценност личната свободата и правото да бъдеш различен. Съгласен съм, че благодарение на тихата съпротива на тези почтени и жадуващи за свобода хора, комунизмът в крайна сметка рухна. (Както го беше казал Хавел, "комунизмът се провали заради човешката почтеност".) Съгласен съм напълно и че днешното жалко дередже на трагикомичната ни държавица се дължи на влиянието на другите - на мнозинството от прости, заблудени, себични, безскрупулни и нагли същества, които са далеч по-пригодени за успех в боричканията за блага и власт в общество като нашето (и които именно поради това успяват да наложат просташките си ценности на обществото ни, да го изграждат по свой образ и подобие).
Има обаче и нещо друго. Победата на простащината на вторите се дължи и на една основна слабост на първите. И това не е често споменаваната слабост на почтения човек пред безскрупулния простак. (Почтеността съвсем не винаги е слабост, тъкмо напротив, нито пък безскрупулността и простащината са сила, дори в общество като нашето.) Слабостта, която имам предвид може да се определи като "незавършена" почтеност (не недостатъчна, а незавършена!). Или по-точно "висяща" почтеност, тъй като става въпрос за липсата на здрава основа, на канара, върху която да стъпи ценностната система на тези иначе почтени хора. Защото свободата и правото да бъдеш различен са прекрасни неща, но сами по себе си не могат нито да осмислят живота на човека, нито да създадат трайно чувство за общност. А хората имат нужда и от смисъл в живота, и от чувство за общност с други хора със същия смисъл в живота (същите ценности). И тази основна човешка нужда за общност в доброто не може да бъде задоволена с правото да не ти се месят и да бъдеш различен. Това е право за свобода ОТ нещо, и е наистина основно и неотменимо право, но е недостатъчно. Хората търсят вяра В нещо, което да осмисли свободата им като даде насока на усилията им. При липса на такава вяра, хората използват свободата си и насочват усилията си за това, за което от край време са свикнали - ядене, пиене, семейство и трупане на земни благини за перчене. Все неща, които и без свободата стават, така че ценността на свободата постепенно избледнява и обществото се потапя в чалгаджийско робство. Робство, при което властват чалгаджийските ценности, за чието преследване вече всичко става позволено, нали са върховни ценности, докато за почтенността и свободата на все по-малко хора им пука (защото не ни помагат да придобием, а ни отдалечават от гореспоменатите чалгаджийски ценности). И свободата започва да става все по-ограничена, а себичността, безскрупулността, корумпираността и страхът все по-вездесъщи.
Та, каква вяра и смисъл в живота - като алтернатива на чалгаджийските ценности - предложи на хората почтеното малцинство? Никаква, защото и те нямаха вяра и сами не знаеха какво да правят със свободата си. Някои от тях, които докопаха власт, не издържаха на изкушението (именно поради липсата на вяра, като непоклатима основа за почтеността) и сами затънаха в корупция. (Справка, управлението на ОДС.) Други си останаха бедни, честни и неомърсени, за което им свалям шапка. Но при цялото ми уважение към тези хора, нека все пак да не си затваряме очите за основната слабост на това мило и свободолюбиво поколение - липсата на вяра - и за това, че провалът на "прехода" и всеобщото опростачване на мнозинството се дължи до голяма степен именно на тази слабост на малцинството.

Aз съм нов тука из блогърския свят и още се оглеждам като гърмян заек, дето се вика. Но за една, две седмици успях да се разходя из блога ти от край до край и с приятели много се забавлявахме. Говоря на „ТИ„, ако смяташ че не е редно, моля да ме коригираш. А и предните дни съм оставил няколко коментара за по стари твои неща, пак на ти.
Та, колкото и да е банално ми се ще да те поздравя, похваля,стисна ръката ,да те потупам с уважение по рамото и да ти пожелая по честичко да пишеш, не веднъж на месец и все така хубаво. И аз съм от хората дето чакат да пуснеш в обръщение поредната месечна „перла„.
Ама хайде стига съм те хвалил, че май прекалих, връмуго.
Пиши и се грижи за здравето си.

Почти хубаво, но защо например като Че Гевара? Той си е бил сбъркан убиец-психопат. И защо "Червенгур" от Платон???

Припомних си полезните изкопаеми. И безполезните. Живата природа пък, я деляха на вреден и полезен дивеч. Хората - на другари и елементи.

Вражески елементи, ако сте забравили терминологията.

липсваха ми текстовете ти като този. сигурно скоро пак ще ми залипсват. предполагам, че ще мине доста време, докато напишеш следващия такъв. знаеш ли, загубил си доста неща напоследък. да речем, през последната половин година. или поне си пропуснал да ги напишеш, но това сигурно означава, че си пропуснал и да ги усетиш. и като че ли не си разбрал. нищо, за хубаво е. може да значи просто, че си добре. не говоря за нищо повече от десетина ненаписани текста. като този

Кога ще ви видим във Facebook?

много благодаря за добрите думи и насърченията

Мдааа, споменаването на недипломирания аржинтински фелшер със садистични наклонности определено е излишно и дори аха-аха да стане капката катран в импресионистичната каца...
Но пък е показателно за сбъркаността на описаното милото гордо и жалко поколение.

А рибите щеше да е хубаво, ако бяха пуснати...

Кратка балада за Четири рибки

Важно е за мен да го кажа. Това ми е част от историята на детството...Първия път, когато хванах по малко от 10 рибки за малко щях да ги хвърля, но реших да ги занеса вкъщи. Татко много се зарадва и каза: - Такава чорбица ще стане, цяла тенджера! Мислех, че се шегува, но мама направи същото, както онази приказка за клин-чорбата... Сложи най-различни подправки, домати, чушки и какво ли не още плюс моите, също четири, рибки... Татко сърбаше топлата рибена чорба и ми говореше: - Моето момче, ти ме нахрани с най-вкусното нещо - рибена чорбица! Колко си малък, а вече храниш татко си... Бях на 10 години...Викаше ми Щъркелчето, защото по цял ден газех в Реката през лятото, ама бавно и тихо. Гледах живинките във водата и ловях рибките с ръце...Много беше добър моят татко, мога да разказвам още за него и за мама - най-добрите родители в света!

Чудесен пътепис за вътре и вън.

г-н беров, разрешания за улов размер на черна мряна не трябва да е под 17 см.
да очакваме ли в следващия пътепис да четем риболвните ви преживелици в природен или биосферен резерват?
кофти аналогия се натрапва някак ...

Аман от иносказания! Дошло е време да се говори право в очите и с възможно най-истинските думи. При тези условия вие господине и цялото ви красноречие просто не струвате. Всяко нещо с времето си.