Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.04.2012 19:32 - Наноси
Автор: ivoberov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 10773 Коментари: 6 Гласове:
10

Последна промяна: 27.04.2012 12:27

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                             / из „Записки на иманяра „/  
    Всяка местност си има настроение. Минавали са хора, минавали са години, минавали са дъждове и ветрове, минавало е кволине, минавало е всичко и всичко е наслагвало своето настроение върху местността. Получило се е нещо като наслагване на траектории по Фридман. Или май Фрийман беше. Няма значение.
 Така или иначе вие не знаете кой е Фридман. И не щете да знаете. Не ви пука за него. Още по-малко пък ви пука за Фрийман, който изглежда по-голям загубеняк и от Фридман, който и да е той. Въобще – хвани единия, та удари другия.  Работата е там, че дори да не знаете кой е той или те, дори да не ви пука за тях, те пак са открили наслагването по траектории. И всички малки първични частици във вас, около вас и въобще навсякъде се движат по насложените траектории на Фрийман или Фридман, а не както им хрумне. Но на вас започва да ви пука за наслагването по траектории едва когато вашата траектория ви капичне в някой трап. Нали.  …  Настроението тук, в тази местност не беше добро. Ветровете, дъждовете и хората, минали оттук са били в зли. Били са слаби, уморени и озлобени. Нещо ги е тормозило било.  Кофти са се насложили траекториите в тая местност.  Иначе тя си имаше и едно предимство. Съществено. Нямаше никой наоколо. И по всичко личеше, че скоро не е имало. И едва ли скоро щеше има. Понякога да няма никой наоколо е голямо предимство. Особено когато вършиш нещо не съвсем редно. И когато трябва да си кажеш нещо.  …  Когато няма никой наоколо, човек говори със себе си.  Малко му е скучно, защото знае какво ще си каже.  Но продължава да си говори със себе си, все едно е някой друг, защото е обществено животно и обича да дрънка и дудне всячески. Понякога цялото това дуднене му омръзва. Тогава той млъква. И започва да чува. И да усеща. Да усеща настроението на местността. И да чува как частиците се наслагват по траектории.   То бе в най – източната махала на село Очуша.  Селото е с три или четири махали, коя от коя по-далеко една от друга.  Това си е тракийски обичай. Траките така са строили селата си -  като отдалечени една от друга махали.  Защо след векове разните му там готи, славяни, българи, печенези, кумани и подобни разполагат своите села също като траките не се знае. Никой не се замисля защо е така. На никого не му пука.  На мен обаче ми пука. Замислям се. Вървя си из пущинаците и си мисля : „Абе защо ли тия дето са дошли след траките са си направили селата по подобие на траките, а не по свое си подобие ? „  Точно това си го мисля, вместо да си мисля примерно: „ Абе как да изкарам едни 400 лева, та да си купя матрак Дормео, или „ как да пробутам някое писание за тъпите вестници” и други такива ползотворни и подходящи за напрегнатото ни съвремие мисли .  Вместо да си ги мисля обаче тия мисли, аз си мисля другите мисли – тези за селата на траките, сякаш съм някакъв си застаряващ особняк, който е дотам перкулясал и уморясал, че не ще да преодолява житейските дадености.  Мисля си аз за траките и точно когато вече съм се отказал да мисля, защото нищо не мога да измисля, идва прозрението. Прозрението е толкова просто и донякъде тъпо даже, че няма как да не е истинно.  Ами както се знае, славяните са живели в скапани землянки, а българите са живели в юрти / в градове са живели сама багатурите, багаините, боилите и болярите, тоест само богатите /. И готите, като скитници, едва ли са могли да си правят свестни жилища. Да не говорим за разните му там татари, печенези, власи, узи, гагаузи, кумани и всякакви подобни. Всички те, като са гонили траките от земите им са се настанили в живелищата им. По разпръснатите махали. А после, когато са започнали да строят свои си къщи, са ги строили по тоя готов вече тертип. Ето обяснението.  … А всичко това означава, че наоколо със сигурност има тракийски могили. И би трябвало лесно да ги намеря. Не ги намирам, обаче . Тръгвам нагоре, към билото на Черни рид, една мъничка планина над селото, гледам с бинокъла и нищо. Пак гледам – и пак нищо.  Както обяснявал старшината в казармата : „ Гледаш – нищо. Гледаш – пак нищо. И изведнъж – е бааси мамата”. Това да разберат войниците какво е заря.  И аз гледам – нищо. Гледам – пак нищо. И изведнъж … Изведнъж…пак нищо. А в земята – консерви и цигарени кутии. Тия хора наоколо сякаш само пушат и ядат.  Може би затова е мрачно наслагването им по траектории. А може пък обратното. Да ги е сполетяла някоя гадна преживелица и затова само да пушат и да ядат.  Нали както и да живее човек все го сполетява някоя гадна преживелица. И ги мярвам едва когато си тръгвам. На смрачаване. Спирам с колата при една чешма за вода. Спирам, наливам, поглеждам към залеза и виждам очертанията им върху близкия баир. Вирнати такива, полукълбести. Като малки цици.Тракийски. Могили.  „ Пак ще се идва тук „ – викам си.  „ Пак ще се идва тук” – викам си и подкарвам колата обратно към София. До Костенец не срещам никого и нищо. Полегати хълмове огрени от залеза, в далечината планини и колата, която послушно гълта пътя.  Изведнъж осъзнавам, че тук не само няма никого и нищо, но никога нищо не е имало, освен хълмовете, планините и залеза. И Бетовен, който осмисля всичко това. И подсказва, че то не е създадено случайно и безцелно. Създадено е единствено и само заради теб. Съществува единствено и само заради теб. Да го видиш ти. Да го осмислиш. Да се превърнеш в него. Да станеш като тях. Като хълмовете наоколо, като далечните планини и като залеза. Вечен.  След Ихтиман слънцето вече е залязло и касетката с Бетовен е свършила. Слагам напосоки друга. Оказват се православни песнопения. Напевите са простички, но са изпети с чувство и въздействат. На запад облаци захлупват залеза. На юг, към Витоша, върху тях са се слегнали остатъци дневна светлина. В една малка пролука между тях блести звезда. Блести неочаквано ярко. Не като нощните звезди, които се открояват в мрака. Нещо особено има в светлината й. Не мога да разбера веднага какво й е особеното, защото трябва да гледам пътя.  Изведнъж се сещам какво е. И в същото време от касетката прозвучава „Алелуя”. Малко нагласено сякаш. Пошло дори. Като в коледен филм. Но не е. Това не е просто съвпадение.  Някой ми казва нещо. Не знам точно кой. Тоест знам. Тоест някаква част от мен знае. Някаква част, която би могла де е вечна, ако разбере какво й казват.  Забелязвам, че още не съм запалил фаровете. Запалвам ги.  След седмица отново съм при тракийските могили.  Няколко гробища едно до друго, едно върху друго и едно под друго. Тия хора живеят пръснато из махалите, а се събират и помиряват един с друг чак след приживе. Изглежда да са три, но може и да са повече гробищата. В средата е най-старото – тракийската могила. Около нея – кръстове, които все още са каменни, но вече не са кръстове, а само забити в земята продълговати камъни. Камъни, които са ставали все по-обли и по-обли. Заобля ги времето. Времето не обича ръбести неща. Времето обича валчести и обли неща. Ако има достатъчно време, времето би направило всички неща валчести и облести. Би ги направило съвършени кълба. Би свело всички неща до едно съвършена кълбо, което е съвършено защото е безкрайно плътно. А е безкрайно плътно, защото съдържа всичко. И е толкова плътно, че вече никой не може да каже какво е то. Траекториите там не се наслагват, а се завъртат около себе си така, че да започнат там, където свършват. И когато сътвори най-плътното нещо, което съдържа всичко, времето се вмъква в него като мечка в хралупата си и изчезва.  Както изчезва в черните дупки. С времето всяко нещо се превръща в черна дупка. А самото време влиза в нея и изчезва. Хората са такива. Разумни и смислени. Правят гробищата си на възможно най-красивите места. Нали там ще живеят вечно, а не някакви си 50 – 100 години примерно. Затова е така красиво наоколо. Наблизо орно се гънат полегати хълмове /и аз мога да пиша като старите писачи/, а в далечината скитат планините. Лягаш и цял живот гледаш. Тоест лягаш и цяла смърт гледаш. Хората са нещо умно, смислено и никак противоречиво, нали… Няма съмнение, че отдолу е пълно със съкровища. Гъмжи от съкровища даже. Съкровищата се блъскат едно в друго, прескачат се едно друго, преливат се едно в друго и се чудят защо все още никой не идва да ги изрови.  Даже трудно може да се определи откъде почва едното съкровище и докъде стига другото– убеден съм. Проверявам с търсачката. Писка. По-най-различни начини. Почти навсякъде писка.  Остава само да ги копна. Решавам да не, обаче. Нещо ме възпира. Около три секунди се чудя какво ме възпира и някъде след 3, 6749825 секунди /шега, бе/ се сещам какво ме възпира. Възпират ме мъртвите. Пукясалите. Трупясалите.  Не бих искал да ги наричам пукясали и трупясали. Просташко е. Пък и  изпитвам уважение към тях. Ако не за друго, то защото вече не са живи и следователно са по-добри. По-добрият е винаги мъртъв. Но пък знам, че това уважение е точно толкова смислено, колкото разполагането на гробищата по най-красивите места. Затова се опитвам да го превъзмогна. Уважението де.  И ги наричам трупясали, пукясали и мъртвясали напук на самия мен си.  Засега не успявам да преодолея уважението и отивам да проверя другата могила – оная на върха хълма. Пък и ако започна да ровя тука няма как да не се довлече някой местен.  Местните имат тоя навик. Когато ти трябват – да ги попиташ за нещо или да им поискаш нещо - вода, например -  тогава ги няма. А пък когато ти се ще да ги няма тутакси се появяват. Всички местни са така, независимо от мястото. И не само местните. До оная могила се достига по-трудно, но пък гледката е още по-хубава. Правя един обзор с камерата и бързам да проверя какво има наоколо. Търсачката обаче писка само на метал до 20 сантиметра дълбочина. Така че ако в самата могила има нещо, то ще е много навътре и тя няма да писне. Търся около могилата, но и около нея няма нищо. Явно е била самотна, без живелища около нея. Намирам само остатъци от пещ за топене на желязо. И няколко железни стопилки. Тръгвам обратно и пак минавам през първата могила и гробищата. Слънцето вече висне върху околните планини. Ако сега си тръгна ще се прибера тъкмо навреме. Няма какво повече да се мотая. Отблъскващо е да се безпокоят мъртвите. Още повече по залез слънце. Уж наоколо е пусто, но е много вероятно да мине някой местен. От тия дето изкарват говедата. И дето после ги вкарват. Представям си –  кара си човекът говедата или към  селото си и изведнъж съзира как някакъв копае в гробищата, сякаш иска да зарови убития. Или пък сякаш се е изровил. Гати случката. Няма съмнение, трябва да се връщам. Избирам място, където писукането е отчетливо и остро. Когато писукането е обло и разсеяно отдолу има само камък с железни примеси, а не съкровище. Не искам камък с желязо. Искам съкровище.  Искам съкровище, което ще ме отнесе в света на някогашните хора. Онези, за които аз съм бъдеще. Така че ако съумея да се поставя на тяхно място да мога узная бъдещето си.  Да свържа в една обща нишка разнищеното като прососурляк време. След това да съединя двата края на нишката и да обикалям по нея. Вечно. Нали за това служат съкровищата. Че за какво друго.  Когато писукането е остро това означава, че отдолу има предмет с остри краища. Звуците могат да бъдат неща. Могат да бъдат и цветове.  Писукането показва, че отдолу има нещо с остри краища или ръбове. Даже много неща с остри краища или ръбове. Може би чаши. Или мечове, ками, копия, ножове, украшения.... Звуците показват, че отдолу има нещо, което може да свърже нишките на разкъсаното време.  Мускулите ми биха направили огромно усилие за да не заработят.  Не мога и не искам да направя това усилие. Вече не съм аз, а стремеж който дълбае към тайните на света и времето. Ако бях само аз нямаше да спра. Мускулите ми обаче не са мен. Уморяват се. Яд ме е на тях. Оглеждам се разсеяно. Нещата наоколо са смътни, незначителни и безсмислени. Наблизо стърчи продълговат камък, бил някога кръст. Той не хвърля сянка. Дърветата, храстите и камъните наоколо също нямат сенки. Не знам защо. Нямам време да се запитам. Нито да си отговарям. Проверявам писукането. Случва се доста често. Някаква особено проклетия. Сякаш е вярна оная приказка за златото, което потъва по-дълбоко когато го наближиш. Знам, обаче, че това са празни приказки. Просто сигналът е отишъл някъде встрани, защото съкровището е било някъде встрани, а не точно на мястото където съм го търсил . След малко наистина го улавям встрани. Отново дълбая. Кой знае защо изкопаната пръст става все по- черна.  Втора почивка заради проклетите мускули, които пак отказват да работят. Вече не се оглеждам наоколо, само дишам. От лицето ми се стича някаква вода. По ризата ми също. Облизвам капки от нея. Солена е. Не знам защо е солена. Нямам време да мисля за тия неща. Сигналът е станал съвсем отчетлив. Звънлив дори. Точно в средата на дупката, която съм изкопал. Което значи, че е близо. Съвсем. Съкровището.  Взирам се в изровените камъни и кореняци. Те изглеждат мътни и размазани. Все по-трудно изхвърлям пръстта нагоре, въпреки че тя става все по-мека. Сякаш се втечнява.  Писукането идваше от средата на дупката, а не от изхвърлената наоколо пръст. А самата дупка вече беше станала яма.  Значи онова беше много по-дълбоко, отколкото си мислех.  Вече не можех да спра. Целият ми досегашен зор би отишъл нахалост, ако спра.  Пък и щом нещото е толкова дълбоко, значи е старо. И ценно. Не че би могло да бъде злато или пари. Не търсех злато или пари. Търсех друго. Какво точно ? Не бях напълно сигурен. Затова пък бях напълно сигурен, че ще разбера какво търся веднага след като го намеря.  „Майната му. Тук трябва да е. Само да няма корени. Корените са жилави. Това камък ли е ? А може би керамика ? Нищо не виждам. Камък е май. Добре, че е малък поне. Лесно ще го извадя… „  Говоря си сам. Много по-често отколкото е препоръчителното. Добре че няма кой да ми препоръчва.  Не че си казвам кой знае какво. Но нали човек е обществено животно. А пък аз и аз сме вече двама. Общество някакво макар и малко. Ако прибавим и мен самия ставаме трима. Ако се довлече и другото ми аз- ето ни четирима. Ами ако дойде третото ми аз ? Ами четвъртото ? Ами ако се довлекат всичките? Не знам само как бихме могли да се понесем всичките, обаче. Ние затова и рядко се събираме накуп. -         Ей, Иво, спри. Спри бе ! – прошепна другото ми аз. Или третото. Не ги слушам. -         Как така ще спра бе ! То е вече съвсем близо ! Ще го докопам, ще го докопам. Виж каква подходяща дума само. Ще кОпам, ще кОпам и ще го докОпам. Има си и рима, има си и художество, има си и смисъл, и всичко си има. Сигурно е под тоя камък. „ Ей, Иво спри бе „ – Това вече май е третото ми аз. Тоя камък не е труден за изваждане. Трябва само да го подкопая оттук - оттам и ще стане. Жалко, че е толкова тъмно вече. Ако се наложи няма как да намеря някой дебел клон, за да го използвам като лост от първи род. Или от втори, забравих кой точно род. Защо ли е толкова тъмно ? „ Ей, Иво, спри бе, спри ! Хехе, този път май се довлякоха прекалено много аз. Изведнъж замръзвам. Сковавам се. Знаете ли, че косите си имат свои някакви мускули. Нещо, което ги движи. Знаете ли, че те могат да се мърдат сами, по своя воля ? Сигурно сте чували за това. Косите ми започнаха да мърдат. От само себе си. Значи не било само лаф. Случвало се било. Косите ми настръхнаха. Това нямаше как да бъдат многото ми аз. Не съм чак толкова луд. Дори въобще не съм луд. Не и в тоя смисъл. Това, което ми говореше, това, което ми подвикваше, това което ми шепнеше не бях нито аз, нито другите ми аз. Това не беше чужд глас. Бяха чужди гласове. Много чужди гласове. Косите ми настръхнаха когато го осъзнах.  Копаех не пръст, а гласове. И не знам дали гласовете се бяха свили някъде в пръстта, или самата пръст се беше превърнала в гласове. С всяка копка те ставаха все повече. Говореха едновременно. Говореха какво ли не.   Карай, че се стъминя. На мен не ми е притребАл. Ама това беше по-лани. Иво, спри, бе. НАпъти ми се ще, нАпъти не. Лааса не знааш дека он е сбръкан у целата глАва. Види ми нЕфелна тая работа. Иво, недей. От горния край палИ, оттам духа вятъра. Недей, боли ме така. Она че де се е замомила. Стига си ми джомОлил.  Маани, кашмер. Тафта була со мангес. Бягай.     Нямаше нужда да ми казват, че трябва да бягам. Не можех да бягам, обаче. Като в оня сън, дето ти се ще да хукнеш, а не можеш да помръднеш. А и в тази дупка можех само да пълзя. Запълзях нагоре, към светлото петно. Изведнъж гласовете млъкнаха и започнаха да ме дърпат. Или пък бяха корени. Или кал. Сякаш краката ми бяха затънали в кал. Или в отдавна изгнила плът. Или в спомени за отдавна изгнила плът. Или в наслагвания. Сякаш бях потънал в стари, много стари наслагвания.  Стичаха се отвсякъде. От всичките махали наоколо. От всичките времена наоколо. Говореха заедно. Но вече не ми казваха да спра или да бягам. Искаха ме.. Плачеха. Заплашваха. „Иво, остани !” Светлото петно ме удари. Това отгоре не беше част от небето. Не беше светлина, а камък. Отворът беше запушен от камък. Камъкът бил някога кръст.   Опитах се да го избутам нагоре. Не можех.  Не помня точно какво съм правил. Май плаках. Или не плаках, защото не успявах да заплача. По-скоро заскимтях. Исках и да извикам, но и да извикам не успях. Можех само да вия. Да скимтя и да вия. И да рия с лопата. Към спасението си. И с ноктите си. И със зъбите си. Буквално.  Те също завиха. Гласовете. Всичките в един глас завиха. И започнаха да ми подават. Фибули. Подкови. Сърпове. Чаша. Пирони. Една жена с глуповато и тъжно лице свали обеца от ухото си.Една стара баба развърза вързана на възел забрадка и измъкна от нея малка златна паричка. Аз виех и риех. Не знам дали аз се предадох или мускулите ми отказаха да се свиват. Не помня примирих ли се или не, но повече можех и спрях. Те се зарадваха. Тези слаби уморени, лоши, гадни, зли хора. Или тези неща, които са били някога слаби, уморени, лоши, гадни и зли хора. Зарадваха се със зла радост. Започнаха да се хилят. Разбраха, че ще остана при тях завинаги. Тогава видях звездата. Същата като миналия път. Светеше си.  Може би малко по-ярко от миналия път, защото беше много тъмно. Така разбрах къде е небето. Беше си там, където винаги си е било. Горе. Но вместо да пълзя и ровя нагоре съм пълзял и ровил встрани. Някак изгубил чувството си за посока. По-нататък беше лесно. Очите ми се бяха пригодили към мрака на дупката, така че на открито виждах пътя достатъчно ясно. Не се обърнах назад В колата китката на дясната ми се схвана, така че карах само с лявата. После получих гърчове в десния крак. Много ме болеше като го сгъна. Трябваше да спра и да го разтривам. Пак ме болеше. Дръпнах седалката назад за да не го сгъвам и карах така. Почти легнал.  Докато стигна до София схващането на китката ми премина. Кракът ме отболя на следващия ден. Мускулната треска трая само четири-пет дни. Пих аспирини и ракия. Мина зимата, сега отново може да се обикаля. Да отида ли до Очуша? Не знам. Там останаха кирката и лопатата. Купих си други, продават ги на пътя между Дупница и Благоевград. Продават също маскировъчни дрехи, рокерски дрънкулки и всякакви неща за скитане из пущинаци. Но пък въпреки всичкия ужас несъзнателно съм прибрал търсачката. Което може би е знак. Не знам за какво, обаче. Знак да отида ли пак ? Там има съкровища, сигурен съм. Но пък всичко, което ми се случи май е знак да не ходя. А може би това дето се случи не е никакъв знак, а само преумора. Или притеснение. Някакви подсъзнателни таинства. Няма пък да взема да вярвам в разни мъртъвци я. Но пък може и да е знак. Хем ми се ще пак да отида, хем ме е страх. Не знам какво да направя.

/снимки от мястото/ :
image

image

image

image




Гласувай:
10



1. rebu - Изненада
27.04.2012 09:06
Писател, журналист, поет, певец, а иманяр и осквернител, но не всичко е пари...
цитирай
2. tili - Безмълвно!
27.04.2012 14:36
Само малко Бетовен:

http://youtu.be/uGed_xQ4WCQ

Поздрави!
цитирай
3. анонимен - zdravka
27.04.2012 23:18
vzemi i mene IVO,edno e nai samotnoto 4islo
цитирай
4. анонимен - Археологическо наследство
02.05.2012 11:16
България е на трето място в Европа по археологическо наследство (след Италия и Гърция), така че нищо чудно, че иманярството по тези земи процъфтява. В отвъддунавските, „варварски” територии на Северна, Източна и дялове от Западна Европа няма практически никакви съществени археологически находки, поради което почти няма и иманярство. Иначе интересни книги „Римските императори в Тракия” на Иван Христов е ”Един ден в древен Рим” на Алберто Анджела за ежедневието и бита в античността.
цитирай
5. alexanderkolev - "Изведнъж осъзнавам, че тук ...
02.05.2012 22:50
"Изведнъж осъзнавам, че тук не само няма никого и нищо, но никога нищо не е имало, освен хълмовете, планините и залеза. И Бетовен, който осмисля всичко това. И подсказва, че то не е създадено случайно и безцелно. Създадено е единствено и само заради теб. Съществува единствено и само заради теб. Да го видиш ти. Да го осмислиш. Да се превърнеш в него. Да станеш като тях. Като хълмовете наоколо, като далечните планини и като залеза. Вечен."

Че Бетовен осмисля всичко това е изключително важно прозрение.
Осмисля го, защото всичко това съществува, за да бъдат създадени неща като музиката на Бетовен.
Това е целта на Творението (дето невежите му викат "природа").
Тварта (човекът) да стане като Твореца (Бог).
Как - ами като твори.
С любов - същата, заради която съществуват и от която се движат Слънцето и звездите.
Затова като твори човек става в някаква мяра Богоподобен.
цитирай
6. sayras - !?!
06.05.2015 13:33
Здравейте, господин Беров, аз работя и живея в очуша от 3 години, тъй като се занимавам с животновъдство, бих казал, че познавам района добре. Това на което сте попаднал е едно от многото в този район.
Ако искате да поддържаме контакт - пишете ми.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoberov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7806883
Постинги: 207
Коментари: 8911
Гласове: 15102
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031