
Прочетен: 4324 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 09.05.2007 22:40
Саркози спечели изборите за президент на Франция. Спечели ги с ясни и убедителни политически послания :
Да се отприщят творческите възможности на французите. Да им се даде възможност да работят повече и да печелят повече. Така както работят и печелят хората в онези държави на Северна Европа, които не са нито патерналистични,/ тоест покровителствени /, нито социални.
Един от най-силните доводи на Саркози беше, че в тези страни безработицата е много по-малка, а пенсиите и заплатите са много по-големи, отколкотто в “социална” Франция. И се получава така, че работливите и предприемчиви французи предпочитат да отидат в Англия, Америка и Швейцария, а не да останат във Франция, където законите и профсъюзните споразумения оограничават възможностите им за изява, работа и печалба.
Всъщност Саркози, без да го изрече направо, призна това, което много европпейски политици /най-вече левите/ не желаят да признаят.
То е, че по целия свят се наложи не само пазарната икономика и демокацията. Наложи се “англоамериканският “ вид /тертип/ демокрация и пазарна икономика. И преуспяват страните, които следват този модел. Този образец.
По всичко изглежда, че доверявайки се на Саркози, французите ще го приемат.
Това е образецът на държавите, където управляват силните десни демокрации и паратии. При него хората наистина работят повече и полагат повече усилия, но и печелят повече. Тези държави се стремят към по-голяма производителност на труда и влагат повече средства във високите технологии, образование, науката и комуникациите, а не в обществената взаимопомощ. Те разчитат на предприемчивостта, подвижността и гъвкавостта на работниците и работодателите. На тяхната смелост и способността им да посрещат предизвикателствата на съвремието.
Гражданите на тези страни намират основание за национално самочувствие и городост в своето икономическо разавитие и напредък, в законността, уредеността и предприемаческия дух на своята нация а също и в уважението към достойнстватта на отделната личност.
В тези страни хората не се пънат да направят историческото си минало по-историческо от самата история. Нито пък биха позволили някой да набучи насред обществения бостан плашило срещу съчинени врагове, които всячески се стремят да минат и да прецакат доброто и умно природонаселение. Както например враговете на България се опитват да отнемат на достойните българи всичко мило тям и родно, като се започне от домашната ракия, та се стигне до скъпото за всяко българско сърце баташко клане. Нито пък хората там биха изпаднали изпадат в родолюбиво умиление от пролетни курбани, от пускането на цветни китки из барите, от дългите кости на цар Калоян и от това, че Желю бил излязъл хайдутин в космоса.
Не че Никола Саркози пренебрегна пословичното родолюбие на французите. Всяка своя реч той завършваше с думите “ Да живее републиката, но преди всичко да живее Франция”. Като по този начин посочи и обвърза двете основни цивилизационни начала, присъщи за тази страна – републиката / тоест демокрацията/ и нацията / тоест държавата и държавността/. Защото в други страни, най-вече в Русия, но доста често и в България тези понятея се приемат като противоположни.
Родолюбието при Саркози, обаче, не беше нито причина, нито повод за остстояване на националните своеобразия срещу попълзновенията на САЩ, например / въпреки разликите във външната политика/, на Англия, или пък на страните в северна Европа. Тъкмо обратното. Саркози искаше Франция да бъде като тези страни. Да се изравни с тях и на ги надмине. Или най-малкото да бъде силна като тях.
Най-общо казано предизборното послание на Саркози беше :
“ Ние сме републиканци за силна Франция”. И като се знае, че за французите републиката означава френския начин за прилагане за демократично управление, то сравнението и съпоставките между посланията на Саркози и посланияна ДСБ / Демократи за силна България/ е неизбежно. Още повече, че съвпаденията между политиката на Саркози и тази на ДСБ им не само в основоните послания, а дори в такива подробности като отношението към Турция. Саркози беше решително против влизането на Турция в Европейската общност. Като дори изостави дълбоките философски, политически и цивилизационни съображение, за да излезе с простичкия довод “ Турция просто не е европейска страна. Тя е страна от Мала Азия”
Но това, че Саркози успя във Франция никак не означава, че би успял и в България. Нито пък ще успеят ДСБ. И си заслужава да се помисли за причините за тази разалика.
Някои изводи биха могли да се направят от предизборния телевизионен спор между Никола Саркози и социалистическата му съперничка за президентството Сеголен Роаял. По време на спора Сеголен беше остра и нахакана. Внушаваше сила и самуверненост. След таково поведение доста българи биха казали :” Ето такава жена бихме искали да ни управлява”. Французите, обаче, като хора, които отиват на избори за да сключат граждански договор със своите избраници не се впечатлиха от поведението на Роаял. Слушаха я слушаха какво приказва. А приказките й върнаха Франция към овехтелия социализъм на седемдесетте години, отдавна отхвърлен от социалистите и в Испания, и в Англия, и в Швеция, и в Швейцария. Освен това госпожа Роаял Сеголен запецна и при оня извечен въпрос, който Саркози й зададе, и на който социалистите запецват винаги, по всяко време и при всички времена и народи : “ А откъде ще намерите пари, за да повишите заплатите и пенсиите. Ще повишите ли също и даниците. И с колко ?”
Въпроси на който Негово Величество Симеон Сакс Кобугготски, обаче никак запецна. Не за друго, а просто защото тези въпроси не му бяха зададени. Българите приеха обещанията му на доверие. Защото е цар. И никой не обърна внимание на това, че със своите приказки този цар се проявява като страстен, убеден, непоколибим, твърд, че и твърдоглав социалист. Социалист по-социален и от Овчаров и Станишев взети заедно. Отделен е въпросът, че не изпълни нито една от социалисттическите си закани / друга особеност на социалистите от всички времена и народи /
И един друг левичар не подмина трудния въпрос за парите, а му отговори. Волен Сидеров. Той обеща да намери пари от национализация. Да вземе от богатите, да даде на бедните и така да въздаде справедливост. Съвсем по болшевишки. Ясно и разбираемо. Неясно и неразбираемо остава само по какви признаци и по какави показатели партията му се води за крайно дясна. Може би по същите признаци и показатели по които социалистът Симеон Сакскобургготски се води за либерал от център-дясното.
Още по-неясно и неразбираемо е движението на друг народен любимец – генерал Бойко Борисов. Как може да се определи то и какво е политическата му насоченост. Освен ако не приемем, че простонародната реч, юнашкото телосложение евтините закани могат да бъдат важна част от една политическа програма...
Във Франция, обаче, нещата бяха ясни и разбираеми. Хората разбрах какъв избор имат. И гласуваха с повече от 80% изборно участие.
А в България дори когато гласуват за Станишев, Овчаров и Първанов, хората не могат да бъдат сигурни че гласуват за социалисти. Защото и за социалистическата партия не се знае какво точно насоченост има. Знае се само, че тази партия не е съвсем социалистическа. И дори не е партия, а нещо друго.
В България трудно могат да обяснят защо гласуват. Но пък много уверено обясняват защо не гласуват. / Абе ма,ани ги, всички са маскари/.
И затова изборното участие е толкова слабо. Тук изборите не са избори, а отмъщение, заяждане, игра, мъст, заплаха и детинска надежда. Не разум и политика.
Само посланията и действата на ДСБ са подчертано политически. Само те спазват някакви политически правила. И донякъде само на СДС, а донякъде и на СДС са подчертано политически.
И може би тъкмо затова не могат да разиширят влиянието си. Това е една от причините най-малкото.
Трудно, ако не и невъзможно е да се действа политически и да се спазват политически правила, там където демократичните начала са само външна обвивка, а не вътрешно убеждение на гражданите. Там, където всеки шоумен може да стане политик само защото се показва често по телевизора. /И всеки отракат пожарникар/
Въпросът е кое поведение е по- смислено и по-достойно. Дали де се приспособиш към средата, или да действаш по правилата.
Това е въпросът.
Но този въпрос май някъде някой го беше задал. Още в шестнайсти век. И общ отговор все още няма. Всеки го намира сам за себе си.
Останалото е във вестник "Седем", който излиза всяка сряда. Смятам скоро да добавя и нещо по повод следизбоните стълкновения във Франция. Благодаря за вниманието.
09.05.2007 23:53
Хубава статия Иво. Би ли написал нещо и за "Позорът Батак", срамна страница, която не бива да затваряме толкова леко.
10.05.2007 01:31
Вихра Йорданова
10.05.2007 05:12
10.05.2007 06:07
В.Й.
Според мен, това е абсолютно непродуктивен подход. Просто не променя нищо—няма резултат. Да имаш добре формулирани и сериозни послания едва ли е достатъчно (макар че е може би необходимо) условие, за да бъдеш избран и в страни с далеч по-развита политическа култура от България. Имам наблюдения от Америка и смея да твърдя, че чувствата, които един политик предизвиква в избирателите (неговото т.н. “емоционално излъчване”—мразя тези стереотипни фразички, но не се сещам с какво да ги заместя в момента) са поне толкова важни колкото и конкретните послания. (А и изобщо в aмериканската политика, “емционално-заредени” въпроси като отношението към религията, аборта, брака, смъртното наказание и т.н. са това което наистина мобилизира хората за политическо действие. И слава богу, иначе хората щяха да бъдат някакви роботчета, които се интересуват само от банковата си сметка (не че американците не се интересуват).) Пример: ако не беше емоционалното му излъчване, щеше ли някой изобщо да номинира Арнолд Шварценегер от Републиканската партия и той да стане губернатор на Калифорния? А ние се смеем на българите, че харесвали Бат Бойко.
С една дума, посланията са хубаво нeщо, но абсолютно недостатъчно. Трябва и емоционална връзка с избирателя—да бъдеш артист (или, на по-примитивно ниво, “шоумен”). Или пък просто да имаш ораторски талант—да говориш хубаво, ясно, убедително и интересно, да бъдеш обаятелен и хората да се заслушват в това, което им казваш и то да ги вълнува. И да ти вярват. Пак повтарям, няма политика без чувства—и слава богу, иначе щяхме да сме роботчета. С чувствата може да се злоупотребява разбира се и далеч по-опитни народи от българския могат да бъдат манипулирани (като немците от Хитлер например)—а ние се чудим, че отблъскващ демагог като Сидеров взима двайсет процента у нас и цитираме това като пример за простотията на българите. (Единственият пример, с който не мога да споря е Симеон—такова арогантно и празноглаво нищожество да бъде премиер на България бе наистина обидно. Това обаче просто потвърждава тезата за важността на чувствата в политиката.)
Тъй че, да се изразя грубо, докато ДСБ или която и да било дясна партия не намери емоционалната връзка с избирателя (а това съвсем не значи да пускат чалга по митингите), ще гледат властта (а както е тръгнало и парламента) през крив макарон. Ще си приказваме колко народът е прост, а България ще я управляват мошениците и ще става още по-зле.
Как да стане тази емоционална връзка? Тук няма готови рецепти. Иска се талант. Като таланта да направиш хубав филм например—може да имаш огромен бюджет и най-популярните актьори и пак нищо да не се получи (не става магията и филма просто оставя хората безразлични). Между другото, аз затова и харесвам посланията на Иво—заради това, че има таланта да превърне политическото послание в емоционално въздействащ морален въпрос. Но, Иво (казвам ти го с огромно уважение), ти правиш това много по-добре тогава, когато говориш за гаргите и хората от махлата, или пък когато с мерак осмиваш и разобличаваш подлеците, които ни управляват, а не когато навлезеш в абстракции като “дясното” и “контракта” с избирателите. Проблемът е не толкова, че тези абстракции са съмнителни и от чисто философска гледна точка (аз например смятам, че понятията “ляво” и “дясно” са наистина изпразнени от съдържание в България, както ти много точно отбелязваш за БСП-то), а най-вече в това, че те не въздействат емоционално. (Мога да се разплача, когато пишеш за гаргите, а това за “контракта” ме оставя безразличен—пък и контракт ли е наистина политиката или пък драма?)
Та именно в това е майсторлъкът—как политическите послания да се превърнат в емоционално въздействащи морални въпроси (каквито те и СА в основата си!) и как тези емоционали послания да стигнат до хората (телевизия трябва демек) и да им въздействат. Да, трябват пари за тази работа, но само с пари и без талант нищо няма да стане (както нищо не стана с предизборните кампании на Стоянов, като беше президент, срещу Гоце и на ОДС-то докато беше на власт).
Та, връщайки се на първоначалния въпрос—ако компромисът със средата, за който питаш е това смислените послания да станат и емоционално въздействащи, то това не е компромис, а абсолютна необходимост. Повтарям, тези послания, ако са наистина смислени, СА емоционално въздействащи морални въпроси в основата си (просто трябва талант и майсторлък, за да се обясни това по хубав и ясен начин).
Ако обаче компромисът със “средата”, за който питаш е нещо от рода на това, което направи демагогът Волен с, извинявам се за тези думички, Слави Бинев, то това ще е краят! Без значение, дали компромисът ще е малко по-зализан, като този на Орешарски c Черепа. (Между другото, знам, че нямаш предвид такъв тип компромис и това го пиша caмо за яснота.)
И вярата има прави тъй, че НАИСТИНА зависи много от всеки отделен човек. Затова гласуваха 80 и кусур %.
И тук идва едно голямо и съществено разминаване между поведението на Саркози и на UMP през последните години с нашата любима партия ДСБ: Саркози направи невъзможното да стигне до всеки един от 40 милиона французи, да го убеди, че го е чул, че се е съобразил с него, че говори неговия език. Че политиката засяга пряко всеки гражданин.
За съжаление посланията на ДСБ са може би сходни, но маниера на публично поведение е ужасно различен.
Но има и друго. Средствата за масово осведомяване.
Каквито и умения да има Саркози, в български условия той не би могъл да ги прояви, ако средствата за масово осведомяване започнат срещу него такава тотална пропаганда, каквато водят сега срещу Костов.
Аз не мога да преценя доколко липсата на доверие към ДСБ се дължи на тяхното неумение да общуват с избирателите и доколко на бясната пропаганда срещу тях.
Кандидатите за евродепутати, например, са много свестни хора. Но как да се изявят, когато българските медии просто.
ОТКАЗВАТ ДА ОРГАНИЗИРАТ ПРЕДИЗБОРНО ОБСЪЖДАНЕ.
Това е нещо наистина възмутително. Никой не се възмущава, обаче. Затова ще го напиша втори път.
БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ ОТКАЗВАТ ДА НАПРАВЯТ ПРЕДИЗБОРНО ОБСЪЖДАНЕ.
Има и други въпроси, които бих искал да обсъдим.
Липсва ми един общ форум/ площад, място/ където да обсъждаме нещата, които ни вълнуват. Малко е досадно да се снове напред-назад из дневниците.
А може някой от нас да си пожертва дневника за обсъждане на нещо, което засяга всички нас.
Примерно :
Какво бихме могли да правим, ако ни лишат от представителство.
Тоест, ако успеят да унищожат ДСБ.
Някак не ми се ходи по официалните сайто ве за обсъждане
11.05.2007 19:59
ДСБ отчасти намери цаката на това решение - пуска платено съобщение подир платено съобщение. Това все пак е нещо, но наистина липсата на предизборни дебати е притеснителна, макар по БНТ да има някакво подобие. Обаче политиката вече е напълно отблъснала хората, което също е причина да няма дебат - телевизиите им е по-изгодно да си пуснат сериала/мача/бигбрадъра, защото повече хора ще го гледат, оттам идват пари от реклами и прочее.
Иначе наистина кандидатите за депутати говорят смислено и добре, но за по-начетени хора. Не за нашенския average Joe, както казват американците. Отделен е въпроса, че нашия average Joe е, по друг американски израз, "тъп ръб".
Другото което е, че Иван Костов е управлявал. Каквито и да са успехите и качествата му, хората са настроени негативно срещу него и срещу това оправия няма.
Така падна и Хелмут Кол все пак. Ама тук май няма нова Меркел...
21.05.2007 18:39
22.05.2007 03:27
22.05.2007 03:28

2. Няма такова нещо
3. Любопитни мнения за писанията ми във форума на "Атака"
4. Новиат блог на the hobbit, умният и смислен човек - рядкост
5. италианско списание пише за дневника ми. Знам, че е детинско, но се гордея
6. А тук един човек /изглежда македонец/ е оценила писанията ми за Сталин и Шостакович. Знам, че е детинско, но се радвам
7. Как да напишем успешен постинг, който да влезе в "избрано" и да бъде четен от много хора
8. Ново, истинско, искрено.