Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.05.2008 13:53 - Асансьорът е само за пътници. / Пътни бележки/
Автор: ivoberov Категория: Туризъм   
Прочетен: 4894 Коментари: 10 Гласове:
0

Последна промяна: 20.05.2008 23:29


              Пътни забележки - встъпление  Всъщност можех да сложа друго заглавие на пътните забележки. Заглавие вълнуващо, впечатляващо и успешно. Успешно в смисъл да привлича читатели. И да накара оценителя /редактора, администратора/ на Мрежовата страница „блог беге” да изтъпанчи писанието ми най-отпреде, та да го прочетат повече хора.  Подобни сергийно-пазарни суети са присъщи не само на днешните времена и днешните писачи, а на всички времена и на всички писачи почти.   Днешните писачи, които окачват на своите писания величествено-впечатляващи и трогващо-привлекателни заглавия, например, мязат на някогашните партизани, които, следвайки сякаш тертипа на бъдещите мрежовите оценители и редактори, кичеха своите спомени /мемоари/ с вълнуващо-величави наименования като „ През огъня брод няма”,  с „ Пагоните на дявола”, „ Буреносни години”, „Как се каляваше стоманата”, „ Воля за победа „ и  дори „ Как умрях за отечеството”, примерно. Що пък не. Умрял човекът за отечеството, що пък да не опише как умрял в едни мемоари…  От друга страна, въстаникът - апостол, който може би има най-бурни преживелици в цялата история на България е озаглавил своите спомени със скромното, мижаво, бездарно, кекаво, прихлупено, незначително и скучно заглавие „ Записки по Българските въстания”, на което никой днешен мрежови редактор не би обърнал никакво внимание, нито пък изтъпанчил отпреде на някоя интернет страница, така че Захари Стоянов не би се намърдал в никаква класация и едва ли би привлякъл повече читатели от блогърката /блогинята/ Йоанна-Мария поп Хаджи Михалакева с прозвище /никнейм/ Трънката /trankata/, например, която описва упоително, старателно и надлежно всичките си първи обезчестявания / дефлорации/ на брой къмто 36 цифром и двойно повече словом.  Но аз пък реших, напук на съвременните трендове /насоки/, оценители и писачи, да озаглавя пътните си забележки с мижавото заглавие „ пътни забележки”, а не с нещо по-величаво и успешно като „ Как се прецаках на магистралата”, или „ Уикендски преебавки „ – заглавия, които биха ме изтикали  по-нагоре в разните му подредби / класации.  То е защото вече си доказах, че мога да се набутам измежду първите. Стигнах на второ място по читаемост Блогбеге, повече слава не ми трябва, ще си подремвам на старите лаври и няма да се пъна с нещо по-успешно от „ Пътни забежки „ . Ще си го карам яваш-яваш, тоест слоули-слоули. И така слоули-слоули стигам до същинската част на пътните си забележки.                       Пътни забележки - същинска част Там човек може да попадне само по случайност. По неволя. По злощастно стечение на обстоятелствата с извинение за изтъркания израз.  Лично аз попаднах там, защото не намерих веднага отбивката към големия път.  То и самото градче /или селце/ май е попаднало там по неволя. Заради споменатото вече злощастно стечение на споменатите вече обстоятелства.  То, /селото или градчето/,  също не е намерило отбивката към Големия път. Макар и да не може да се прецени точно дали мястото е направило от Вакарел едно дотолкова пък чак унило-безотрадно поселище, или самото поселище е придало на иначе съвсем обикновената местност в Софийското поле дотам пък чак унило-безотраден вид.  Добре поне, че пътят към Вакарел отрано подготвя хората за това, което ги очаква. Той е много по-труден за преминаване от околните ниви, ливади и хълмове.  Тоест, ако човек рече да стигне до Вакарел по възможно най- мъчителния начин, не трябва да цепи направо през Софийското поле, а трябва да тръгне по пътя за Вакарел.  Дупките му са с така разположени, че ако си с кола и започнеш да ги заобикаляш, по някое време неизбежно се насочиш в обратната посока. Което е за предпочитане, стига да продължиш натам. И въобще накъдето и да е, стига да не е към Вакарел. Защото всяко място различно от Вакарел е по-добро от Вакарел, както гласи ненаписаният все още закон за Вакарел. Но пътникът, със своя неизбежен пътнически оптимизъм / вяра в бъдещето тоест /, без която не би бил пътник, си въобразява, без никакво основание, както ще разбере, ама късно, че колкото и гадни дупки да има един път, те все някога ще свършат. Също както и пътят.  Грънци, обаче. Таратанци. Опинци, ако щете. И ако не щете пак.  Защото, ако си въобразявате такива работи, това означава, че все още не знаете два от основните закони на Пътя.  Първият е, че Пътят никога не свършва, само продължава под друг вид и в друга посока.  Вторият е, че дупките по пътя също никога не свършват. Или ако свършат някога и някъде, продължават отново малко по-нататък.  Ако някой някога свършва, то това са пътниците.  Така че ако е с кола по-добре е пътникът да спре, да разгледа дупките и да помисли, ама без да бърза, откъде е най-добре да премине. След това да очертае местата за преминаване с тебешир, тухла, бобени зърна, червен конец, гасена вар, негасена вар, камъчета и въобще каквото нещо там му се намира, за очертаване на път около дупки. А самите дупки – най-вече големите е добре да обозначи със знаменца, пряпорци и байраци. С български за по-родолюбиво. Но може и да са на някой друга, не толкова изтънчена и привлекателна нация. Важното е да са много.    И така, след като заобиколи дупките по надлежно обозначените места, пътникът стига до Вакарел. И се озовава на централния площад. То, ако се озове въобще на някакъв площад, този площад бездруго е централен. Поради простата причина, че други площади няма. На площада има всичко. Или по-точно казано, всичко което има е на площада, което въобще не означава, че там има каквото и да било.  Или както обясняваше една женица  времената на Соца – като няма, няма нищо, даже и лук. А когато има – има само лук.  Централният площад на Вакарел е ъгловат, правоъгълен, безотраден, унил и печален. Къщите наоколо са двуетажни, еднообразни, унили, безотрадни и печални. Кметството е жълто и грозновато, а освен това унило, еднообразно и печално. Върху покрива му е забучен трибагреник, който  виси надолу към площада унило, безотрадно и печално, дори когато гордо се развява над него.  В тази унило - безотрадна и еднообразна печал има, обаче, една особеност.    Тя не навява томителна нега или друга някаква някаква описана в книгите скръб. Прекалено е битова. Пък и кафенето работи, макар ракията му да е менте. А на централния пазар на централния площад дори се продават и зеленчуци. Във вид на домати в една щайга и зеле в две. Щайги.  Така че за никаква възвишена печал, или всемирна скръб не може да става дума. Това тук ти е Вакарел, брато. Не ти Шильонския затвор, каквото и да означава това.  А може би, все пак / едва ли не/ да означава нещо. Може би пък тук, потайно и незнайно да се вихрят някакви много дълбоки, силни и първични страсти. От ония, дето ги описват Елин Пелин, Чехов и Мопасан. Любов и ревност, стигащи до убийство. Копнеж по друг, разнообразен и весел живот, стигащ до самоубийство. Не живота, копнежа стигащ. Бой за земя, стигаща до убийство. И въобще такива разни неща и работи. Стигащи до убийство.  И между другото точно такива неща наистина се случват. Дъщеря убила баща си и го нарязала на части, защото като малък я бил бил насилвал. А тя впоследствие станала сатанистка. Тринайсет годишно момче изнасилило и убило деветгодишната си братовчедка.  Само че тия неща не ги описват класиците, защото измряха. Описват ги вестникарите. Такива неща се случват тъкмо в поселища и места като Вакарел се случват.                                Пътни забележки – заключение.  Защото тези места са черно вълшебство. Капан на времето и пространството, в които попадат особени пътници. Такива, които се отклоняват от Големия път. Капанът им е поставен за поука и предупреждение. За да видят, да почувстват, да разберат и прозрат.  Какво ?  Не знам. Но ще разбера. Ще отида пак във Вакарел и ще разбера. Само трябва да набера смелост. Защото ме е страх. Да не се окаже, че ай билонг хиър дето се вика. Че там съм си на мястото. Имам едно такова чувство значи…                                    Второ заключение Преди години в асансьора ни висеше надпис : „ Асансьорът е само за пътници „ И тогава измислих следното нещо, може би хай-ку.  „Асансьорът е само за пътници.    Влизам… „                                   Трето заключение. Щото има и багаж. Бохчи. Много багаж. Много бохчи. То повечето бохчите пътува, нежели хората. Рядко измежду бохчите се мяркат и хора. Пътници тоест.                                         Послепис. Та след като изпонаписах всичко това гуглирах Вакарел, защото забравих да го снимам. И тутакси открих, че това което съм предчуствал и предполагал си е самата истина. Вижте тук:   



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. alexanderkolev - Абе то целият ни живот на тази земя ...
20.05.2008 15:14
Абе то целият ни живот на тази земя (на която прабаба ми е казвала, че сме пътници) е май някакъв
"Капан на времето и пространството, в които попадат особени пътници. Такива, които се отклоняват от Големия път. Капанът им е поставен за поука и предупреждение. За да видят, да почувстват, да разберат и прозрат. Какво ?
Не знам. Но ще разбера."
Може да се разбере и във Вакарел. Навсякъде може да се почувства, разбере и прозре това, което трябва да почувстваме, разберем и прозрем, но на някои места (и при някои обстоятелства) е по-лесно да стане това, отколкото на други. Знаците са по ясни. За този, който има очи да ги види.
Между другото, знаеш ли как Достоевски е попадал на истории за романите си? Чел е вестници.
цитирай
2. pilcho - Иво,
20.05.2008 17:13
смайващ си, както винаги :)
цитирай
3. trevistozelena - не
20.05.2008 17:57
не си си на мястото във Вакарел. вярвай ми.и ако ти хрумне пак да ходиш там, спокойно можеш да не се страхуваш
цитирай
4. novitejivotni - Моите уважения господин Беров
20.05.2008 19:22
Моите уважения господин Беров,

Въпреки тях обаче, ще отбележа, че забелязвам едно неразбиране на проблема, едно повърхностно третиране на темата.
Като червена нишка през вашето писание се е проточила темата за Пътя. Същевремнно толкова лековато сте подминали същината.
Нека се поясня.Всъщност е толкова просто.
„В асансьора пътуват само пътници”.Остава да си спомним, че този надпис ( бих казал този полет на мисълта ) е от времето на соц-а.И всичко се подрежда.По него време социалистическият реализъм беше официалният стил.Реализъм господин Беров, ще рече ако виждаш чушка, рисуваш, заснемаш, описваш, поетизираш чушка.Сощиалистическа при това.Това е.Просто е, като всичко останало от това време.А не да търсим под вола теле, като Вас с Вашият Вакарел.И какво толкова неясно с този асансьор ? Само пътници се возят там.Да не би да не сте съгласен ?
В момента в който влезеш в асансьора, ставаш Пътник.И в преносния и в буквалния смисъл.Щото Пътят е важен, а не целта, нали ? Ето, те са го знаели отдавна, а ние не сме ги разбрали…
И още нещо, което струва ми се, не сме разбрали.Като те споходи желанието да пътуваш, няма нужда да ходиш до Варна, Мадрид или не дай си боже Лондон.
Ей ти го асансьора , качваш се и пътуваш.Бързо, удобно, близко и най-важното евтино. Само 1 стотинка, а после стана и без пари. Безплатно.Като всички важни неща, здравеопазване, образование.Може би не си спомняте, но дори ходенето в казармата беше безплатно.А вие – Вакарел, та Вакарел…
Такива неща, господин Беров, са ви убягнали, но случва се, не се косете.
Ако пак срещнете затруднения с тематиката или тълкуването на някои неща, обадете ми се, ще помогна с каквото мога.
Ако ли пък асансьорът ви не работи, ( по някаква случайност ), каня ви най-любезно, ще попътуваме с нашия…
Поздрави. ;-)
цитирай
5. gantree - @
20.05.2008 21:17
Пълна боза. От онези песимистични бози, след прочитането на които остава само внезапно появилата се тревожност и изнервеност. Песимизмът като резултат дава само това.
Съжалявам за откровеността.
цитирай
6. анонимен - пълно е с черни дупки
25.05.2008 11:16
в България като описаната от Иво. Тези дупки поглъщат енергия и мисъл, ядат времето и там то е забавено с около 30-40 години в сравнение с централно световното време. И само ракията е постоянна и задължителна за всички ....
цитирай
7. анонимен - Истината не винаги е интересна и приятна.
26.05.2008 00:14
Такава си е провицията. Такъв си е обществения и личния живот там. Между капанчето с ментета и щайгите със зеле. Няма актуалности, няма потребности , има едни щения!
Така го е видял авторът , така го е описал. На който му е скучно, да чете други блогове!
На мен ми беше интересно.
цитирай
8. анонимен - Иво отново е на висота
29.05.2008 18:31
Който не го е разбрал,не е усетил тънкото му чувство за хумор си е за негова сметка.Когато го четох, на някои места се смях с глас.Поздрави!
Петър
цитирай
9. анонимен - бомбандирайте Вакарел
31.05.2008 16:41
скучен е Церово да остаане
цитирай
10. flyco - Камбанарията
05.06.2008 12:38
Мога да кажа гледйки от моята, че твоята е бая висока. Но какво от това щом и двете са незабележими от погледа на управляващите. Бий камбаната както можеш!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoberov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7807052
Постинги: 207
Коментари: 8911
Гласове: 15102
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031