
Прочетен: 8199 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 26.05.2007 00:43


Нещо не ми се пише този разказ. Не за друго, ами вече знам какво ще стане по-нататък. Вие, обаче, не знаете.И няма как, ще го претупам, щом съм го захванал.
Разправях как започнаха да идват при мен кварталните несретници за напътствия и утеха. Естествено, не можех да им кажа истината.
Не можех да им кажа :
“ Няма, байновци мои, такава такава бира. Няма такъв филм. Няма такава сделка.Няма такава договорка.
Никой, по никакъв начин не ви дължи щастие.
С нищо не сте платили , за да го получите.
Най-малкото със съществуването си. То не е ваша заслуга.
А и да го платите, надали ще го получите, това щастие.
Пък и цената му е такава, че ако я научите ще се откажете от сделката”
Много такива неща можех да им кажа.
Само че те не искаха такива да им казвам такива неща. Исках друго.
Бяха като пиленца със зинали човчици, които искат щурчета..
И аз им пусках в човките разни щурави щурчета.
Казвах им : “ Гошко сега го е замаяла оная усойница Силва, но той пак ще се върне при теб като разбере каква е усойница е оная усойница. А после двамата ще се разхождате хванати за ръце, ще се любите и ще се радвате на живота.
Или пък : “Гошко няма да се върне при теб, амма хич да не ти пука. Той е едно лайно, което въобще не те заслужава. А ти ще си намериш един Пешко с когото ще се разхождате хванати за ръце, ще се любите и ще се радвате на живота”.
И все едни такива...
Не им казвах, разбира се :
“ Гошко няма да се върне, защото ти си усойница, лигла и дропла. Ще търсиш любов и щастие, ще чакаш принца, но вместо принца ще дойде не друго, а пъпчивия Киро от втори вход, с него ще се любиш, щото няма друг, после двамата ще си имате деца, щото така се прави и докато те ти врякат наоколо, ти ще се чудиш къде изтече онова нещо, което уж беше залог и достатъчно основание за така бленуваното, въжделявано, пък и заслужено / защо пък и заслужено никой не знай/ щастие.
Въобще не можех да издумам на сладките мои махленски пиленца такива гнусотии. А пък те започнаха и да ми поомръзват. Пък и ме загриза съвестта. Защото покрай пиленцата започнаха да идват и хора с истински грижи, болести и мъки.
И аз ги изслушвах. Утешавах. Кимах с глава.
Дори не ги утешавах .
Само кимах с глава.
Просто е.
Хората искат да бъдат изслушвани.
Толкоз.
Нищо повече.
Даже не искат да бъдат изслушвани.
Просто искат този на когото говорят да кима с глава все едно ги слуша.
Ако може с дълбокомислен вид. Ако не-може и без дълбокомислен вид.
Това им е достатъчно.
А на мен започна да ме боли врата от изслушване.
Главата ми щеше да се откачи от изслушване.
По едно време възроптах и си рекох, че не искам вече никого да слушам.
Както казваше старшината ни от Ямболския артилерийски дивизон: “ Най-мразим да ми се говори”.
Оттогава та и досега много мразя да ми се говори. И да слушам.
Искам аз да говоря.
Като всички останали.
Така че спрях да приемам несретниците. И на Румен и Лили казах да не дохождат повече.
Защото освен всичко друго Румен ми открадна 50 лева. Много просто стана. Вечерта, когато той и Лили бяха тук ми ги имаше в дънките.
Сутринта, когато се събудих вече ми ги нямаше.
И Румен, и Лили, и парите.
Дънките си бяха тук.
Разбира се, Румен не си призна за кражбата, но и двамата знаехме, че той ги е откраднал.
Което не означава, че Румен и Лили бяха кофти хора.
Напротив, готини бяха.
При други обстоятелство, в някое друго време, на друго може би щяха да бъдат суперски даже.
Румен беше, например художествен и незлоблив. Имаш въображение и чувство за хумор. Беше весело и забавно с него.
Лили следваше нещо историческо, забравих какво. Дори го завърши май.
Имаше тяло на мутреса, лице на мутреса и поведение на мутреса. Освен това се държеше като мутреса, ходеше като мутреса и говореше като мутреса.
Не беше мутреса, обаче. Никак почти.
Защото вместо да движи с някоя мутра, например, движеше с Румен.
А той беше доста по-нисък от нея. Освен това хърбав.
Румен беше просто Румен и нищоповече.
Докато тя беше пичка та дрънка. / Това не е мой израз, употребявама го да мина за съвременен /
И всички се чудеха как и защо една такава пичка, която дрънка, движи с едно такова нещо като Румен, което няма нито пари, нито кола, нито къща, нито вила, нито обществено положение, а само дълга, черна и често мазна коса.
Аз не се чудех. Радвах им се.
Радвах се, че двама души са се изплъзнали от калъпа.
Защото има една фабриката за хора, която произвежда хора от един калъп.
И на повечето хора много им личи, че са излезли от един и същи калъп.
Само дето имат различни екстри, бонуси, аксесоари, принадлежности и лични карти, колкото да се различават един от друг.
А Румен и Лили бяха малко нещо самоделки.
Като мен.
Това ни сближаваше тримата.
Не знам какво стана с Румен след като се разделихме. Казваха съмахленците, че много пие, но пък не се друса. И пише за жълти вестници.
А за Лили казваха, че ходи с мутри.
Нямаше начин. Неизбежно беше.
Два-три пъти се засичахма се нея. Тя слизаше от разни лъскави коли и колчем ме видеше, хукваше ухилена към мен, за да ме пита как съм, да ми сподели, че Румен се оказал пръдльо, че тя била добре и не помня още какво да сподели.
Мутрите я чакаха да се изприкаже и ни гледаха мрачно. Чудеха се какъв е ли е пък тоя чичка дето говори с Лили. И защо му се тя умилква, след като той явно не е нито шеф, нито бос, нито мутра, нито рок-музикант, нито прочут хомосекуалист и въобще нищо, което би си заслужавало да стои до него една такава голобедреста и дългобедреста мома като Лили и да му се обяснява.
Въобще объркваха им се на тия мутри понятията за световен ред и порядък. Не смееха, обаче, да й направят забележка. Защото Лили често я хващаха бесните. И тогава никой не смееше да й излезе насреща. Тя редовно налагаше Румен, например. И той все си ходеше със синявици.
Годините, обаче, си минаваха. Те така си правят. И май друго не правят.
Разбрах, че Лили се била оженила. После развела.
И ето че оня ден съвсем неочаквано ме покани у тях на кафе. Или седмица мина оттогава, не помня. Но помня че с тази покана за кафе започнах тоя разказа/ виж миналити постинги/. И с това кафе ще го завърша по всички правила на повествуванието.
Лили заразправя, че работила известно време като манекенка и моделка, а после станала секретарка на много голям човек. Каза ми даже кой е. Много висша мутра се оказа. И много нисша порода като същество. Наградено от българския президент Първанов с много висша награда. Сега препира парите си чрез една телевизия.
- И ти какво сега....- попитах Лили направо– нещо свирки, това онова...
- Ами не - вика тя.- Одъртях вече за това. - Той ги иска млади. И аз такова...
- Какво такова?
- Ами аз му ги доставям...
По тоя повод заговорихме за момите, дето Булгартабак ги доставял чрез една модна агенция на висиш политици и държавни служители. Тая агенция, дето убиха началника й, вероятно за да си трае. / И сега наистина си трае.../
За тия моми шефът на Националната Следствена служба Александров намекна, че се били снимали с хора от върхушката на Боровец. Намекна го, покрай разправиите с Румен Овчаров, дето решиха да ги потулят.
Усетих, че Лили поназнайва нещо и започнах да подпитвам.
Лили се, уплаши, млъкна и каза че иска да говорим за друго.
- За какво ? – попитах я.
- Ами знаеш ли – започна тя и ми разказа.
Разказа ми вечно старата и вечно нова случка.
Как най-после намерила любовта. Голямата, великата, върховната, суперската и неповторимата любов. И всичко било велико, върховно, суперско и неповторимо, когато изведнъж...
Изведнъж се сетих защо ме е поканила Лили. Припомнила си е моите дарби на махленски гуру. И сега търсеше утеха. Състрадание. Напътствия.
“ И ти ли бе, Лили – понечих да й река. И ти ли искаш щурчета в човката. И ти ли – ......., която дрънка. Толкова силна, отворена, оправна, дива и готина. И ти ли искаш да те утешавам, дето вече не си никаква юношка.
Понечих да й река, но не и рекох.
Щото тя се разплака. Ма течаха сълзи по лицето й като владайската река и перловската река едновременно. Владайската от едното око, перловската от другото. / Може и обратното/
И едно такова, много особено стана лицето й. А също и очите й.
Тъкмо щях да започна да каканижа глупости от рода на:
“ Ма струва ли си сега да ревеш за некъв мухльо, ще дойде друг, ще се залюбите, ще бъдете щаст...”
Та тъкмо щя да почна да каканижа тия щуравини и тя се ухили като пъпеш.
Като любеница. Като тиква на плет.
И лицето й лъсна. Просветна някакси. Стана по-хубаво от преди.
- Хубава съм когато плача, нали – усети ме тя.
И аз разбрах какво се беше променило в нея.
В очите й вече имаше поглед.
Погледът й беше изпълзял някъде отвътре и отново се беше настанил там където му е мястото.
/ По тоя повод виж първата част на разказа/
Почувствах, че бях изпълнил предназначението си нея сутрин.
Станах, прегърнахме се и си отидох.
Продължавай в същия дух!
25.05.2007 19:44
Очите на Лили нямаха поглед.
Нейният поглед не беше в очите й. Беше някъде вътре в нея. В корема й може би. Или още по-навътре. Някъде из утробите. / Тя създаваше впечатление, че ги има няколко./
Погледът й сякаш се беше притаил в онези потайни ъгли на няколкото й утроби, където мъжете не можеха да проникнат.
А може би погледът й беше извън тялото. Отнесен някъде от нещо. Не се знае от какво и не се знае къде.
Поздрави...
26.05.2007 11:29
26.05.2007 18:18
Smeshno neshto: Otnasya se za "Tayna"-ta ti ot 18.05. :) Lilitu ne moje da sbwrka ХоукинС, zatova i ne moje da razbere zashto e СЕНмут и ХатшеТсуП- no da si vlzuben v rusalka sigurno ti e bilo fun. Twjnoto v smeshnoto e, che Hatshepsut ima twjna swbda - predi i sled throna. Swshto kato da napishesh Britannica s edno N. Ima dezstvitelno vkus na ганджа
Ekaterina
27.05.2007 18:12
S usmivka,
Ekaterina
27.05.2007 18:40
Ekaterina
04.07.2007 12:13
Иво,Ивчоо,
седя е се чудя разказчето горе пък и не само то, аз ли съм го писал, ти ли...незнам.
Разликата по между ни е горе долу едно поколение.В моя полза разбира се. Аз те познавам теб, ти мен не.Е не е възможно.И не е нужно.
Та може да се е получило разместване във времевите пояси и в някой момент да си мислел като мен, или обратното!
Това е заслугата на блеснатите по главата от съдбата!Някаде им казват помилвани от Бога по главицата,.......е, за такива става въпрос!
Написал си го толкова истински, се едно че аз съм го казал там, горе-нещото.....а и не само аз!
Привет от такива като мен чушитино неедин!
дядо АСПАРУХ.

2. Няма такова нещо
3. Любопитни мнения за писанията ми във форума на "Атака"
4. Новиат блог на the hobbit, умният и смислен човек - рядкост
5. италианско списание пише за дневника ми. Знам, че е детинско, но се гордея
6. А тук един човек /изглежда македонец/ е оценила писанията ми за Сталин и Шостакович. Знам, че е детинско, но се радвам
7. Как да напишем успешен постинг, който да влезе в "избрано" и да бъде четен от много хора
8. Ново, истинско, искрено.