Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2009 16:07 - пустинни села - истинска случка и песен
Автор: ivoberov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 9160 Коментари: 15 Гласове:
1



  Това нещо тичаше пред мен с бастуна си като на състезание. А не се състезаваше. Нямаше с кого. Бързаше. А нямаше закъде. Тук ако искаш нещо да стигнеш, стигаш го веднага. И всичко, което има се намира наблизо.  Това е предимството на малките селца.    Недостатъкът им е че нищо не се намира, няма къде да се стигне и затова няма защо да се бърза.    Аз пък точно затова ги обикалях.     Всяко едно от тях беше краят на света. Или началото му. /По-скоро краят/.  Тук свършваше пътят. Или започваше. / По-скоро свършваше /    Ако нещо можеше да се разбере за тоя свят, то можеше да се разбере тъкмо тук.    А пък аз не исках да разбера нещо за тоя свят.    Исках да разбера всичко.     Вече бях обиколил няколко такива световни краища. Те всички имаха ласкави имена. Алино, Ярлово. Поповяне, Чупетльово. / По картите - Чуйпетльово/, Плана, Боснек.  Може би някога и самите селца са били ласкави.  Сега бяха безлюдни и безотрадни.    Ласкави бяха само бабичките им.     Въобще, ако има в България нещо мило и ласкаво, това са българските бабички. Ония старите, селските, изконните. Градските вече са други. Ако има по нашенско същества милозливи, благи, приветливи и добри, това са те.      Но те са най-осмиваните, най-подиграваните и най-презираните същества по тия места. Защо ли ?     Ами тъкмо защото са благи, милозливи, приветливи и добри.  Тук няма противоречие. Тук подобни неща са естествени.     Както и в любимото ни народно творчество.     Там предмет на възхищение са юнаците. Юнаците седят на чардака, пият вино ем ракия и се обзалагат кой е вреден /способен/ да иде до Стамбул и да донесе оттам дефтерите / общинските книжа/. Крали Марко обикновено печели баса. Тоест винаги го почели. Черен Арап го губи. Доброто побеждава злото. Книжата са унищожени. Аферим, юнаци, машаллах. / „Аферим, бабо, машаллах е турска похвала, не българска /  Народните ни песни се подиграват и на дядовците, защото се заглеждат в младите моми / тук има някакви първични зачатъци на остроумие/. Песните ни осмиват също дебелите и мързеливи моми / тук няма зачатъци на остроумие, но има зачатъци на поука/. Но милият ни народец  се подиграва преди всичко на бабичките. Над тях се глуми. Подиграва се на тяхната немощ. На старостта им. И на гърбиците им. Изрази като „ бабина ти трънкина” и бабини деветини” се употребяват и досега.  И досега във веселяшките телевизионни програми  едни от основните действащи лица са смешните, глупави, гърбави, стари и негодни баби.    Изконно – българско. Жизнеутвърждаващо и остроумно.  … Аз пък обичах да ги снимам.  А те се чудеха.  - Какво ще снимаш – викаха ми – аз съм бабичка, не видиш ли. Да беше ме снимал като млада…  Така приказваха, но се снимаха с удоволствие. И се усмихваха като ги снимах.  Искаха да направят добро впечатление. Да изглеждат добре. Да бъдат хубави. Кокетираха, представете си.  И успяваха.  За един миг, или за няколко мига те се разхубавяваха.  Наистина. Това ме убиваше. Разкатаваше ме.    Мислех си с чувството на убит, разкатан и нищо не проумял мислител, че някъде дълбоко под изсъхналата кожа на стариците, притихнал някъде в глъбините на увехналата им плът, свит из гънките на изпосталелите им телеса, стаен в кухините на изкривените им кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата им плът, все още живурка, като израз на  дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена пустош на вселената.  Бабичките бяха хубави.    …  А онова нещо, което куцукаше отпреде ми с бастуна беше нелепо и смешно.  Селският луд, вероятно. Реших, че е любопитка, която заслужава да бъде снимана-  Подкарах колата към него с лявата ръка върху кормилото и дясната върху  снималката си. Приближавах се бавно, не исках да ме усети и да се изплаши. Тъкмо преди да започна да снимките, обаче, то падна.  Падна също така смешно, както смешно подтичваше – като дъска, с цял ръст. Сякаш гледах филм от времената на Чаплин. Мислех си, че веднага ще стане и ще продължи да припка.  Не стана, обаче.  Слязох от колата и приближих, все още готов да снимам.     То лежеше мълчаливо по корем и не помръдваше. Върху косите му имаше кръв.     Хванах го под мишниците и го повдигнах.     Беше бабичка с изкаляно и окървавено лице.  …      Като гледам кръв ми става кофти. Изправих бабата без да я поглеждам. Потърсих бастунчето й. В това време тя отново падна. -         Очилата, очилата – рече.  И  падна.  И пак по лице. С цял ръст. И пак мълчаливо.  По пътя минаваха коли. Минаваха и заминаваха.       Не намерих бастуна й, но намерих очилата и я изправих отново. -         Очилата къде са ? – попита тя. Делово някак попита.   -         Тук са, намерих ги. -         Счупени ли са ? -         Нищо им няма. Къде да те закарам ? -         Как нищо да им няма, нали виждам, че са счупени. -         Стъклата са здрави. Само едната рамка се е откъснала, не се безпокой. Къде да ходим сега ? -         В старческия дом. Зад площада. Хванах я здраво под мишницата и тръгнахме. Тя отново заприпка. Дори трябваше да я възпирам.  Старческият дом беше на около 500 метра. Вратата му беше затворена. Подпрях бабата на стената и се опитах да отворя вратата, но не успях. Започнах да звъня. Отвътре не се обади никой. В това време бабата падна отново. Отново по лице. Отново без да изохка. Ядосах се, ритнах вратата и тя се отвори. Изправих бабичката и влязохме. До вратата имаше канапе. Оставих я на канапето, подадох й очилата и започнах да търся хора. Сестри, болногледачки, или нещо подобно. Нямаше нито сестри, нито болногледачки, нито нещо подобно.   Въртях се известно време по стълби и коридори, виках и най-накрая отдолу някъде, изпод мазето дойде жена с бяла престилка.  - Ти къде си ходила, ма ! – разгълча се тя на бабата, без се впечатли от калта и кръвта и без да ми обърне внимание.  - За тоалетна хартия – отвърна бабата виновно. Изведнъж разбрах защо така припкаше. Явно беше избягала. Беше излязла без разрешение и бързаше, за да се върне навреме, за да не я хванат. -         Какво тоалетна хартия ма – продължи да гълчи жената с бялата престилка – колко тоалетна хартия ти трябва на тебе, нали е пълна стаята ти. -         Очилата, очилата - говореше бабичката и се опитваше да ги намести.  В това време дойдоха още двама служители, може би санитари.     Нямах повече работа тук. При вратата се обърнах, за да погледна жената за последен път. И всъщност за пръв път видях лицето й. То беше много бяло.  Не ми стана кофти от кръвта и калта по него.Сякаш не ги забелязах даже.   Защото видях очите й.  Те бяха много големи и много сини.  Наситено сини, без никаква старческа избледнялост. А под калта и кръвта се показваха тъмноруси и блестящи руси коси.    Но най-изненадващото, това което ме уби, разкова, разгемби, разби, разкъса и съсипа беше погледът й.  …  Тя ме гледаше влюбено.    Сякаш някъде дълбоко под изсъхналата й кожа, притихнал някъде в глъбините на увехналата й плът, свит из гънките на изпосталелите й телеса, стаен в кухините на изкривените й кости, сбутан в извивките на дезоксирибонуклеиновата киселина, сврян в първичната клетъчна същност на гаснещата й плът, все още живурка като израз на дълбоки, тъмни и невнятни генни таинства един забравен, неочакван, неподозиран и чуден порив - същият оня, който изтръгва живот, дух, чувство, подредба и смисъл от безжизнената, бездушна, безчувствена, разпиляна и безсмислена вселенска пустош.    Не са ме гледали често така.    …  Сега си мисля за очилата. Сигурно са й трябвали за да гледа телевизия. Едва ли сега има нещо друго забавно в живота й. Ще ми се да й купя очила, или да й оправя ония, със счупената рамка. Но забравих да я попитам за името. Освен това сега, около Нова година, пътищата са заледени и не ми се ходи да онова село. Пък и да отида, как обясня кого търся. И кой знае какво ще си помислят там служителите…  Но вие, ако имате път натам, може да попитате за нея . Тя е в старческия дом на Поповяне, или Каменица, забравих кое от двете села. Те са наблизо – от другата страна на Витоша, като мине човек Бистрица и Железница. В края или началото на света.         



Тагове:   Случка,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. stix - " Искаха да направят добро впечатление. Да изглеждат добре. Да бъдат хубави. Кокетираха, представете си."
03.01.2009 16:45
сякаш са предполагали, че някой... някога може да ги опише в едно изречение... с 96 думи...

"Мислех си с чувството на убит, разкатан и нищо не проумял мислител, че.... "
цитирай
2. анонимен - ЧНГ
03.01.2009 17:32
Бъди здрав и щастлив през 2009 г! Благодаря ти, че те има сред тази простащина в страната, че направи хубав вестник, че заедно с Иво Инджев, Бедров и няколко други доказвате , че има няколко журналисти в България. Останалото си е слугинаж и плява, некомпетентност...
цитирай
3. emil60 - Ч.Н.Г. 2009!
04.01.2009 13:38
Бъди здрав и все така пътувай и разказвай!
цитирай
4. rea - хубаво
04.01.2009 22:55
благодаря
цитирай
5. trevistozelena - тази песен
05.01.2009 18:10
тази песен много ти я бях харесала и даже ти бях казала:)
ама не ща да ти коментирам в блога, защото ти не коментираш в моя. ПЪК!
цитирай
6. анонимен - готино
06.01.2009 15:37
Интересни места. Хубаво ги описваш. Давай още.
цитирай
7. dobrata - ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН!
07.01.2009 15:05
:)
цитирай
8. анонимен - хм
07.01.2009 17:29
това е хубаво. ама не знам дали да му вярвам. хората пишат такива неща, за да въздействат и да впечатляват, а често отвътре са кухи. и закъренли. и нямат нищо от духовната дълбочина, която демонстрират. даже често са неин антипод. ако си от редкия вид, за който това е истина, а не някаква себе_демонстрация, то не ще да ти е леко в тоя бездуховен свят. но мнението ми от предишния пост си остава. честит имен ден!
каквото даваш, двойно да получаваш!
цитирай
9. анонимен - благодаря!
07.01.2009 18:14
Първо, честит имен ден! И после - може би всъщност си струва да има такива села, такива бабички, такива очи...щом има кой да ги види, усети, възпее. И то с добри очи и добро сърце, което май не е много българска нагласа. Уви! Много повече се харчи простотията с бабичките по естрадите
цитирай
10. emil60 - Честит имен ден!
07.01.2009 20:03
Да, така смятам - Честит имен ден, пък!
цитирай
11. anastasiia - Честит имен ден!:) /на патерички/
08.01.2009 01:28
Весело здраве и здраво щастие!...:)
цитирай
12. анонимен - Ще ми се да й купя очила, или да й оп...
08.01.2009 04:08
Ще ми се да й купя очила, или да й оправя ония, със счупената рамка. Освен това сега, около Нова година, пътищата са заледени и не ми се ходи да онова село. Пък и да отида, как обясня кого търся. И кой знае какво ще си помислят там служителите… Но вие, ако имате път натам, може да попитате за нея


i kakvo, kato otidem vmesto teb da ya potwrsim?! HM?
vanitas vanitatis et omnia vanitas = sueta na suetite i vsichko e sueta...

#
цитирай
13. анонимен - Kaлина
10.01.2009 13:00
Ивчо, много си я закъсал, драги. Някога беше нещо. Сега си смешка, но пък с кола.
цитирай
14. анонимен - бъдеще
15.01.2009 08:59
старостта е бъдещето ни, да се борим да я изживеем както искаме и да се продготвим да я приемем каквато идва.
цитирай
15. doriana - Тъжшно, много тъжно. . . А има тол...
30.01.2009 14:55
Тъжшно, много тъжно...
А има толкова много други неща, които...
Светът се е изпразнил от смисъла за хората съвсем. Направо изчезнал вид са хората вече...като в тия села!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoberov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 7906383
Постинги: 207
Коментари: 8911
Гласове: 15102
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031